Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Формата му беше същата. Широк, плосък диск, който би могъл да е екваторът; в самия му център, както на север, така и на юг, полюсите му представляваха издигащи се вдлъбнати остриета.

Хелуърд беше виждал слънцето толкова често, че вече не поставяше под съмнение вида му. Но сега той знаеше: светът имаше същата форма.

СЛЪНЦЕТО ЗАЛЕЗЕ И СВЕТЪТ ПОТЪНА В МРАК.

Сега притеглянето на юг беше толкова силно, че тялото му едва докосваше онова, което някога бяха планини под него. Той се държеше за въжето в мрака и имаше чувство, че виси на вертикална скална стена; разумът му нашепваше, че е все още в хоризонтално положение, но възприятието му казваше друго.

Вече нямаше вяра на якостта на въжето. Хелуърд се протегна напред, вкопчи се с пръсти в две малки издатини от втвърдена вулканична лава (дали някога не са били планини?) и се изтегли напред.

Повърхността по-нататък ставаше още по-гладка и Хелуърд едва намери нещо, за което да се хване здраво. С усилие установи, че може да забие пръсти достатъчно дълбоко в земята, за да намери временна опора. Отново се издърпа напред: едва няколко сантиметра…. но в друг смисъл, те се равняваха на няколко мили. Притеглянето на юг не отслабваше.

Отказа се от въжето и запълзя напред на ръце. След още няколко сантиметра стъпи върху ниския хребет, който някога представляваше планина. Напрегна мускули и отново се придвижи напред.

Постепенно притеглянето, което изпитваше върху себе си, започна да отслабва, докато накрая вече не му бяха нужни толкова отчаяни усилия, за да се задържи. Хелуърд се отпусна за момент, като се опитваше да възстанови дишането си, но в същия миг почувства, че притеглянето отново се усилва и продължи напред. Не след дълго се отдалечи достатъчно, за да се опре на ръце и колене.

Не погледна на юг. Какво ли беше останало зад гърба му?

Пълзя дълго, докато почувства, че може да се изправи. Направи го, като се наклони на север, за да противодейства на силата. Продължи напред, усещаше как необяснимото притегляне постоянно отслабва. Скоро почувства, че се е отдалечил достатъчно от зоната, където то беше най-силно, и седна на земята, за да си почине.

Погледна на юг. Всичко беше потънало в мрак. Облаците, които допреди малко се носеха около лицето му, сега се бяха издигнали нагоре. Те закриваха луната, в чието съществуване Хелуърд, в своята наивност, никога не се беше съмнявал. Тя също имаше странна форма; той я беше виждал много пъти и винаги я беше приемал такава.

Продължи да върви на север, като усещаше, че притеглянето все повече отслабва. Пейзажът около него беше мрачен и без отличителни черти, и той не му обръщаше внимание. Една-едничка мисъл владееше ума му: да се отдалечи достатъчно преди да си почине, за да не бъде издърпан обратно в зоната на привличането. Сега той беше научил една основна истина за този свят, а именно, че повърхността наистина се движеше, както беше казал Колингс. Горе на север, където беше градът, повърхността се придвижваше почти недоловимо бавно: с около една миля на всеки десет дни. Но по-далеч на юг тя се движеше по-бързо и ускорението беше експоненциално. Видя го по начина, по който се промениха телата на момичетата: само за една нощ повърхността се беше придвижила достатъчно, за да предизвика страничната деформация на телата им, но той самият беше останал незасегнат.

Градът не можеше да си позволи почивка. Съдбата му беше да се движи непрестанно, защото ако спреше, щеше да започне дългото бавно завръщане назад — към миналото — и в крайна сметка щеше да стигне до зоната, където планините се превръщаха в ниски хребети, и привличане щеше да го понесе към гибелта му.

В този момент, докато вървеше бавно на север през странната, потънала в мрак местност, Хелуърд не можеше да намери логично обяснение на онова, което беше преживял. Всичко се случваше в разрез с логиката: земната повърхност беше твърда, тя не можеше да се движи. Планините не се деформираха, когато се изкачваш по склоновете им. Хората не се смаляваха до трийсет сантиметра; пропастите не се стесняваха; бебетата не се задушаваха от майчиното мляко.

Беше късно, но Хелуърд не чувстваше умора, а само отпадналост от физическите усилия по планинския склон. Стори му се, че денят е минал бързо; по-бързо, отколкото би повярвал.

Вече беше отдалечил от зоната на максималното притегляне, но все още го усещаше и не искаше да спре. Не можеше да заспи с мисълта, че земята под него ще се раздвижи и ще го отнесе безвъзвратно на юг.