Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

После забеляза издължен черен овал до водата. Спусна се долу и го разгледа. Долавяше се мирис на изгоряло… и като се вгледа по-внимателно, откри че това са останки от огън. От неговия лагерен огън.

Близкият поток сега беше широк не повече от метър, но и преди, когато мина оттук с момичетата, беше около три метра. Върна се на брега. След дълго търсене откри някои белези по земята, които биха могли да са следи от една от носещите кули.

Разстоянието от единия до другия бряг беше не повече от пет-шест метра. Водата беше само на няколко крачки.

Точно на това място беше прекосил градът.

Той тръгна на север и не след дълго откри следа от траверса, дълга пет-шест метра. Съседната се намираше на седем сантиметра от него.

През следващата нощ пейзажът вече беше придобил пропорции, които му бяха по-познати. Дърветата приличаха на дървета, не на пълзящи храсти. Камъните бяха заоблени, тревата растеше на туфи, а не се стелеше като зелени петна. Железопътните линии, край които вървеше, все още бяха твърде раздалечени, за да отговарят на ширината на коловозите, използвани от града, но Хелуърд прецени, че пътешествието му няма да продължи още дълго.

Не знаеше колко дни са минали, но пейзажът му ставаше все по-познат и той беше сигурен, че до този момент е отсъствал от града за далеч по-малко време, отколкото беше прогнозирал Клаузвиц. Дори като вземеше предвид онези два-три дни, които бяха изминали толкова бързо, докато се намираше в зоната на притеглянето, градът едва ли се беше придвижил на повече от една-две мили на север.

Тази мисъл го ободри, защото запасите му от храна и вода свършваха.

Той продължи да върви, а дните отминаваха. Все още нямаше и следа от града, а железопътните коловози, покрай които вървеше, не даваха признаци да се стесняват до обичайната си ширина. Той вече до такава степен беше свикнал с идеята за страничното деформиране на света в южна посока, че това, което виждаше му се струваше нормално.

От няколко дни ширината на железопътните коловози не се променяше и една сутрин го обезпокои нова мисъл — дали не се беше озовал в район, където земята не се движеше със същата скоростта, с която вървеше самият той? Тоест, дали не беше като мишка на бягаща пътека, която тича на място?

За час-два той забърза ход, но скоро разумът надделя. В края на краищата, беше успял да се отдалечи от зоната на притеглянето, където движението на юг беше по-ускорено. Но дните минаваха, а градът не се виждаше. Не след дълго му останаха само два пакета храна и му се наложи да допълва запасите си от вода от местни източници.

Когато храната му свърши, изведнъж го обзе вълнение. Вероятността да умре от глад вече не съществуваше… той беше разпознал къде се намира! Това беше районът, през който беше яздил с Търговец Колингс: по онова време, на две-три мили северно от оптимума!

Според неговите изчисления той беше отсъствал не повече от три мили… значи трябваше да види града.

Право напред, следите от релсите продължаваха до ниско възвишение… а нямаше и следа от града. Изкопите за траверсите все още бяха деформирани, а следващата поредица от следи — от лявата вътрешна линия — беше на известно разстояние.

Според разсъжденията на Хелуърд всичко това би могло да означава, че докато е бил надалеч, градът по някакъв начин се е придвижил много по-бързо. Може би той дори е застигнал оптимума и се е озовал в район, където земната повърхност се придвижваше много бавно. Вече започваше да разбира защо градът се мести: може би пред оптимума имаше зона, където земята изобщо не се движеше.

В такъв случай градът би могъл да спре… и да стигне до края на огромната бягаща пътека.

ХЕЛУЪРД ИЗКАРА НОЩТА гладен и спа лошо. Сутринта пийна няколко глътки вода и не след дълго тръгна отново. Скоро трябваше вече да види града…

В най-горещата част от деня се наложи да спре за почивка. Местността беше равна, без растителност и не предлагаше никаква сянка. Хелуърд седна край железопътната линия.

Докато се взираше мрачно пред себе си, видя нещо, което му вдъхна нова надежда: трима души вървяха бавно по железопътната линия към него. Сигурно бяха изпратени от града, за да го търсят. Нерешително ги изчака да приближат.

Опита да се изправи, но се препъна. Остана да лежи неподвижно.

— От града ли си?

Хелуърд отвори очи и погледна към онзи, който го беше заговорил. Той беше млад мъж, облечен в униформа на чирак от гилдиите. Хелуърд кимна, челюстта му увисна.