Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Хелуърд се отказа да й отговаря. Никой от двамата не разбираше какво му казва другият. Тя се беше сетила за последиците твърде късно; в края на краищата бяха отишли в града доброволно. Той се опита да й го обясни, но тя не разбираше.

Дори докато разговаряха, процесът на промяна продължаваше. Беше висока не повече от трийсет сантиметра, а тялото й — както и на другите момичета — на ширина беше почти метър. Вече не приличаше на човешки същества, макар и да знаеше, че са такива.

— Чакай тук! — каза й той

Изправи се и отново падна, изтъркулвайки се по земята. Силата, въздействаща върху тялото му, сега беше много по-голяма и той се спря с голямо усилие. Изпълзя до раницата си, като се бореше с гравитацията, придърпа я към себе си, намери въжето и я преметна през рамената си.

После събра сили и тръгна на юг. Вече не различаваше нищо друго освен линията на издигащата се пред него повърхност. Земята, по която вървеше сега, беше с неясни очертания и въпреки че от време на време спираше, за да я провери, не можеше да различи нищо по нея, което някога е било трева, скали или пръст.

Релефът на земята се видоизменяше: разтягаше се странично на изток и запад, като в същото време губеше височина и дълбочина.

Онова, което беше голяма скала, му приличаше на тъмносива ивица земя, тънка като конец и дълга около двеста метра. Ниските заснежени хребети пред него вероятно бяха планини, а дългата зелена ивица — дърво.

Онази тясна светла ивица — гола жена.

Достигна платото по-бързо, отколкото очакваше. Притеглянето на юг се засилваше и когато се озова на по-малко от петдесет метра от най-близкия хълм, Хелуърд се препъна… и започна да се търкаля все по-бързо към него.

Северният склон беше почти вертикален и приличаше на подветрената страна на морска дюна. Мигновено силата, която го тешеше в южна посока, го издърпа нагоре по склона въпреки гравитацията. Той знаеше, че ако стигне върха, няма да може да устои на притеглянето и в отчаянието си трескаво потърси нещо, за което да се хване. Накрая напипа остра издатина, сграбчи я с две ръце, като с последни сили се съпротивляваше на неумолимото налягане. Тялото му се извъртя така, че сега лежеше по лице на скалата, с крака над главата. Знаеше, че ако не се задържи ще бъде изтеглен нагоре по склона и изхвърлен на юг.

Протегна се назад към раницата си и намери куката. Заби я здраво под издатината, захвана въжето за нея и омота другия край около китката си.

Притеглянето на юг сега беше толкова силно, че нормалната земна гравитация почти не се усещаше.

Под него планината променяше формата си. Твърдата, вертикална стена бавно се разширяваше на изток и запад, изравняваше се със земята, а билото на хребета сякаш пълзеше надолу към него. Видя пукнатина в скалата до себе си, която бавно се затваряше, затова извади куката и я заби в нея. Секунди по-късно куката беше здраво захваната.

Билото на хребета се удължи и сега се намираше под тялото му. Силата, която го влечеше на юг, го пое и го изтласка през хребета. Въжето се опъна и той увисна хоризонтално.

Онова, което допреди малко представляваше планина, се превърна в твърда издатина под гърдите му, коремът му се намираше там, където преди беше долината, краката му трескаво търсеха опора в изчезващия хребет на онова, което преди беше друга планинска верига.

Беше се проснал върху повърхността на света — гигант, полегнал върху някогашна планинска местност.

Той се надигна като се опитваше да заеме по-удобно положение. Когато изправи глава, дъхът му изведнъж секна. От север духаше силен, леден вятър, но въздухът беше разреден и не му достигаше кислород. Отново наведе глава, като опря брадичката си на земята. На това ниво можеше да поема въздух през носа си, за да диша.

Беше ужасно студено.

Имаше облаци, които, носени от вятъра, се стелеха ниско над земята, подобно на бял чаршаф. Те прииждаха към него и се разстилаха в лицето му като пяна при носа на кораб.

Устата му беше под тях, очите му над тях.

Хелуърд погледна напред през изтънялата, разредена атмосфера над облаците. Обърна поглед на север.

Намираше се на върха. Целият свят беше под краката му.

Виждаше всичко.

На север земята беше равна и плоска. Само в центъра, тя се надигаше и образуваше съвършено симетрично, извисяващо се, виещо се вдлъбнато острие. Тя се стесняваше, ставаше все по-дълго и източено, и се издигаше толкова високо, че краят не се виждаше.

Цялата палитра от цветове беше събрана в него. Имаше широки участъци от кафяво и жълто, с късчета зелено. По-нататък на север беше небето: чисто, сапфирено синьо, толкова ярко, че заслепяваше очите. Над всичко това се простираха белите облаци в издължена, рядка вихрушка от искрящи рояци снежинки. Слънцето залязваше. Червено на североизток, то пламтеше на невъзможния хоризонт.