Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Пред него имаше възвишение, отвъд което се виждаше хребет, по който преминаваха следите от железопътната линия. Беше сигурен, че градът се намира в падината отвъд, затова забърза напред, надявайки се да го зърне преди падането на нощта.

Слънцето докосваше хоризонта, когато стигна до хребета и погледна към долината.

През нея течеше широка река. Железопътните линии стигаха до южния бряг, намери следите им и от другата страна. Доколкото можеше да види, те продължаваха нагоре през долината и се губеха от поглед сред някаква гора. От града нямаше и следа.

Ядосан и объркан, Хелуърд се взираше към долината, докато се стъмни и после си направи лагер за през нощта.

Тръгна на път на разсъмване и се озова скоро на брега на реката. От тази страна имаше много следи от човешка дейност: земята край водата беше разкаляна и имаше много изоставен дървен материал и счупени основи за траверси. Във водата бяха забити няколко дървени стълба, вероятно останали от моста, който трябваше да бъде построен.

Хелуърд нагази във водата, като се придържаше за опора към най-близкия стълб. Водата ставаше все по-дълбока и той заплува, но течението го пое и го отнесе далеч надолу, преди да успее да се излегне на северния бряг.

Целият прогизнал, той тръгна срещу течението, докато стигна до останките от железопътната линия. Раницата и дрехите му тежаха страшно много, затова се съблече и ги разстла на слънцето, заедно със спалния чувал и брезентовата раница. Час по-късно дрехите бяха сухи, облече се и потегли. Спалният чувал още не беше изсъхнал напълно, но той реши да го остави да се проветри при следващото спиране.

Тъкмо пристягаше ремъците на раницата си, когато дочу шум и нещо на рамото му се скъса. Хелуърд обърна глава точно навреме, за да види стрелата от арбалет, която падна на земята.

Той се хвърли към една от основите за траверсите в опит да се скрие.

— Не мърдай!

Погледна в посоката, от която идваше гласът; на петдесетина метра от него имаше няколко храста, но не се виждаше никой.

Хелуърд прегледа рамото си: стрелата беше разкъсала част от ръкава му, но нямаше кръв. Чувстваше се беззащитен, защото беше загубил арбалета си заедно с останалите вещи.

— Излизам… не се движи.

Секунда по-късно иззад храста пристъпи мъж, който носеше униформата на чирак от гилдиите, с насочен към Хелуърд арбалет.

— Не стреляй! — извика Хелуърд. — Аз съм чирак от града.

Мъжът не каза нищо, но продължи да напредва. Спря на около пет метра от него.

— Добре… изправи се.

Хелуърд изпълни заповедта, очаквайки да бъде разпознат.

— Кой си ти?

— От града съм — отвърна Хелуърд.

— Коя гилдия?

— Изследователите на бъдещето.

— Кой е последният ред от клетвата?

Хелуърд поклати глава невярващо.

— Слушай, какво?

— Хайде… клетвата.

— „Кълна се във всичко това с пълното съзнание, че ако изменя на което и да е… „

Мъжът свали лъка си.

— Добре — каза той. — Трябваше да съм сигурен. Как се казваш?

— Хелуърд Ман.

Другият го огледа внимателно.

— Боже, никога нямаше да те позная! Пораснала ти е брада!

— Джейз!

Двамата млади мъже се взираха един в друг още няколко секунди и после се поздравиха приятелски. Хелуърд осъзна, че се бяха променили до неузнаваемост от последната си среща. На времето бяха голобради момчета, измъчвани от чувство на неудовлетвореност от живота в училището; сега възгледите и външният им вид бяха доста различни. В училището Гелман Джейз си даваше вид на светски човек, презиращ реда, който трябваше да спазват, и се беше държал като лекомислен и безгрижен лидер на момчетата, които съзряваха далеч по-бавно. Хелуърд не забеляза нищо от това в поведението му, докато стояха край реката и говореха за изминалите години. Всичко, което беше преживял Джейз извън града, го беше променило много. И двамата не приличаха на бледите, недоразвити и наивни момчета, израсли заедно: със слънчев загар, с бради, мускулести и загрубели, те бяха възмъжали бързо.

— Какво се канеше да направиш, да ме застреляш ли? — попита Хелуърд.

— Помислих, че си от местните жители.

— Не видя ли униформата ми?

— Това вече няма значение.

— Но…

— Хелуърд, нещата се променят. Колко чираци видя в миналото?

— Двама. Трима, с теб включително.

— Добре. Знаеш ли, че градът изпраща в миналото по един чирак на всяка миля? Трябваше да сме много повече. И след като вървим по един и същи маршрут, би трябвало да се срещаме почти всеки ден. Но местните хора ги залавят, убиват ги и взимат униформите им. Теб нападнаха ли те?