Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

След втората атака — при която за първи път се използваха запалителни бомби — по стените на града бяха монтирани пожарни кранове. Най-близкият беше повреден при една от експлозиите и от него се лееше вода.

Пожарът, обхванал железопътните линии, се разрасна толкова, че беше почти невъзможно да го спрем. Въпреки че най-лошото вече беше зад нас, три от ходовите колела все още не бяха преминали по горящото дърво… и докато се борехме с пожара сред гъстия дим и огнените езици, видях как релсата започва да се изкривява под въздействието на топлината и тежестта.

Чу се тътен и падна още една част от дървената конструкция. Димът беше непрогледно гъст. Задушавахме се и трябваше да се измъкнем изпод града.

Горните етажи горяха, но пожарникарите в града се мъчеха да се справят с огъня. Лебедките се завъртяха и градът запълзя бавно към сравнително по-голямата сигурност на северния бряг.

НА РАЗСЪМВАНЕ НАПРАВИХМЕ оценка на щетите. В престрелката бяха убити трима и ранени петнайсет пазители на реда. В самия град един мъж беше сериозно ранен от запалителните бомби, а десетина мъже и жени бяха пострадали от последвалия пожар.

Материалните щети бяха огромни. Цял район с административни офиси беше унищожен от огъня, а част от жилищния квартал беше станала необитаема поради пожара и водата.

Под града щетите бяха още повече. Въпреки че основната носеща част беше стоманена, имаше много дървени конструкции и цели участъци бяха изгорели. Задните ходови колела по дясната външна линия бяха излезли от релсите, а едно от големите колела се беше пропукало. То не можеше да се подмени и се наложи да го изоставим.

Градът достигна северния бряг, но мостът продължи да гори и накрая рухна. Заедно с него загубихме неколкостотин метра от незаменимите ни релси, изкривени от топлината.

След два дни извън града, през които работих с екипите, които се мъчеха да спасят каквото беше възможно от линиите, получих заповед да се явя при Клаузвиц.

С изключение на един-два часа, прекарани в града след първото ми завръщане, не бях докладвал официално на никой от старшите членове на моята гилдия. Изглежда нормалният протокол на гилдиите беше изоставен поради критичните обстоятелства и тъй като самият аз не виждах края на сериозната ситуация — атаките причиниха неизбежни забавяния, а оптимумът се беше отдалечил още повече — не очаквах такова повикване.

Настроението на хората, които бяха навън, беше тревожно — нещо средно между отчаяние и безнадеждност. Работата по полагането на железопътните линии към дефилето продължаваше, но спокойствието и енергията, която усещах през първите си дни извън града, отдавна бяха изчезнали. Сега линиите се изграждаха въпреки ситуацията с местните жители и вече разбирах, че мотивите на града произтичат от вътрешната необходимост да оцелее в една странна обстановка.

Разговорите между екипите, които монтираха железопътните линии, пазителите на реда и хората, отговарящи за тракцията, се въртяха само около нападенията. Никой вече не говореше за догонване на оптимума или за опасностите, които криеше миналото. Градът беше в криза и това личеше в поведението на всеки един от нас.

Когато влязох вътре, ме порази видимата промяна и тук.

Нямаше осветление, коридорите бяха пусти, атмосферата на обичайното ежедневие беше изчезнала.

Асансьорът не работеше. Много от главните врати в коридорите бяха заключени, а на едно място цяла стена беше паднала, вероятно заради пожарите, и всеки, който минеше през тази част на града, можеше да види какво става навън. Спомних си как Виктория негодуваше срещу старите правила и си помислих, че вече беше невъзможно да спазваме мерките за секретност, въведени от гилдиите в миналото.

Мисълта за Виктория ми причини болка. Все още не разбирах напълно какво се беше случило. През изминалите, както ми се струваше, само няколко дни, тя се беше отказала от негласното ни споразумение да се оженим и беше започнала друг живот, без мен.

След завръщането ми не се бяхме виждали, макар да се погрижих да разбере, че съм в града. При възникналата външна заплаха така или иначе беше невъзможно да я видя, но се нуждаех от време, за да обмисля този аспект от живота си преди да се срещна с нея. Отначало новината, че е бременна от друг мъж — научих, че е училищен администратор и се казва Юнг — не ми подейства болезнено, просто защото още не можех да го повярвам. Нещата не биха могли да се развият по този начин за малкото време, което знаех, че съм прекарал далеч от града.