Джефф Вандермеер - Анихилация

По-скоро, отколкото очаквах, стигнах до мястото, където бяхме намерили мъртвото тяло на антрополога. Някак си се изненадах, че то още е там, заобиколено от останките от нейното преминаване в отвъдното — парчета дрехи, празната й раница, няколко счупени епруветки, назъбения контур на главата й. Сега беше покрита с движещ се килим от бледи организми, които, погледнати отблизо, се оказаха малките ръковидни паразити, обитаващи думите на стената. Не можех да определя дали я защитават, променят или разлагат тялото й, също както не знаех дали някаква итерация на антрополога наистина се е явила на геодезиста край базовия лагер, след като тръгнах към фара…

Без да се бавя, продължих надолу.

Пулсът на Кулата се усили и започна да кънти. Думите на стената отново станаха по-свежи, сякаш току-що „изсъхнали“ след създаването си. Долових някакво жужене под пулса, напомнящо на статично електричество. Хладната влажна миризма на застояло отстъпваше място на нещо по-тропично и задушливо. Открих, че се потя. Но по-важното беше, че следите на Пълзящия под краката ми ставаха по-свежи и лепкави и аз се стараех да вървя близо до дясната стена, за да не стъпвам в тях. Тази стена също се бе променила и вече беше покрита с тънък слой мъхове и лишеи. Неприятно ми бе да долепям гръб до нея, за да избегна веществото на пода, но нямах друг избор.

Думите на стената бяха толкова свежи, че от тях сякаш капеше вода, а ръковидните същества бяха по-малобройни, събрани на гъсти групички, като че ли още не се бяха разбудили и оживели напълно. „Това, което умира, ще познае живота в смъртта, защото тленното не се забравя и оживелите ще вървят по света в блаженството на неведението…“

Слязох още едно ниво по-надолу и на правата отсечка преди следващия завой… видях светлина. Остра, златна светлина, излъчваща се от невидим за мен източник, скрит от стената, а сиянието в мен започна да пулсира и да се вълнува. Жуженето се усили още повече, докато стана толкова агресивно и свистящо, че сякаш всеки миг от ушите ми щеше да потече кръв. Пулсът гърмеше във всяка клетка от тялото ми. Не се чувствах като човек, а само като приемник на поредица мощни излъчвания. Усещах как сиянието изригва от устата ми с полувидими пръски и като се сблъска с противогаза, задъхано го свалих. В съзнанието ми се промъкна мисълта „Дай обратно на това, което ти е дало“, без да знам какво подхранвам, нито какво значи това за сбора от клетки и мисли, който представлявах в момента.

Разбирате ли: не можех да се обърна, също както не можех да върна времето назад. Свободната ми воля беше отслабнала, ако ще и само заради изкушението на неизвестното. Да напусна това място, да изляза на повърхността, без да видя какво се крие зад следващия ъгъл… въображението ми щеше вечно да ме измъчва. В този миг убедих себе си, че предпочитам да умра, но да знам… нещо, каквото и да е.

Прекрачих прага. Спуснах се към светлината.

* * *

Една нощ през последните ми месеци край Скалния залив — след като окончателно бях разбрала, че няма да ми подновят финансирането, и преди да се появят каквито и да било перспективи за нова работа — ме обзе особено силно безпокойство. Бях си довела поредния непознат от бара, за да се опитам да се разсея, но той си беше тръгнал преди часове. Не можех да се отърся от безсънието, а и още бях пияна. Беше глупаво и опасно, но реших да се кача в пикапа си и да отида при скалните езерца. В три сутринта беше времето на отлива; прииска ми се да се промъкна близо до криещите се във водата твари и някак си да ги изненадам. Бях си наумила, че нощем, когато никой не ги гледа, езерцата се променят. Може би така става, когато човек изучава нещо толкова дълго, че може в миг да различи една морска анемона от друга или да познае обитателя на някое от езерцата сред редица други, сякаш е заподозрян престъпник.

Паркирах и тръгнах по виещата се пътечка към плажа, светейки си с малкото фенерче на ключодържателя си. Прегазих през плитчините и се покатерих на скалата. Наистина исках да се изгубя. През целия живот ми повтаряха, че твърде много се стремя да контролирам всичко, но това изобщо не беше вярно. Никога нищо не съм контролирала, нито съм го искала.

Онази нощ, макар да бях намерила хиляди оправдания, за да обвинявам другите, знаех, че сама съм си виновна. Не изпращах доклади. Не се придържах към целта на работата си. Записвах странни периферни данни. Не предоставях нищо, което би могло да задоволи финансиращата организация. Аз бях кралицата на скалните езерца и моята дума беше закон; докладвах само това, което исках да докладвам. Бях се увлякла, както винаги, защото се бях разтопила в обкръжението си; не можех да запазя дистанция и безпристрастност; обективността бе непозната територия за мен.