Джефф Вандермеер - Анихилация

Никои думи не могат… никои снимки не могат…

Докато се приспособявах към светлината, Пълзящият продължаваше да се преобразява с мълниеносна скорост, сякаш за да се присмее на неспособността ми да го разбера. Представляваше фигура в поредица от пречупващи стъкла, множество слоеве във формата на свод. Огромно чудовище, напомнящо на гол охлюв, обградено от още по-странни същества, обикалящи като сателити около него. Блестяща звезда. Погледът ми постоянно отскачаше от него, сякаш зрителният ми нерв не бе достатъчно здрав. Още тогава ми хрумна, че съществото може да извлича тези впечатления от съзнанието ми и да ги проектира обратно към мен като форма на камуфлаж. За да възпрепятства биолога в мен, да разстрои малкото останала логика.

После то придоби гигантски размери пред увреденото ми зрение; нарастваше и сякаш скачаше към мен. Формата му се разпростираше, докато не стигна дори дотам, където не беше или не би трябвало да бъде. Сега приличаше повече на препятствие или стена, или дебела затворена врата, препречваща стълбите. Не стена от светлина — златна, синя, зелена, съществуваща в някакъв друг спектър — а стена от плът, напомняща на светлина, с остри, извити елементи и текстурата на лед, получен от замръзнала течаща вода. Оставах с впечатлението за живи същества, които се носят лениво във въздуха наоколо като меки попови лъжички, но в периферията на зрителното ми поле, така че не можех да бъда сигурна дали нe са само зрителна измама.

Полузаслепена, но все още намираща опора в другите си сетива, ми се стори, че в тази фрагментарна маса, във всички тези различни импресии за Пълзящия, виждам по-тъмна сянка на ръка или някакво ехо от ръка в постоянно размазано движение, която непрестанно се приближаваше към лявата стена с повтаряща се дълбочина и сигнали и напредваше мъчително бавно — с посланието си, с кода на промяната си, с оразмеряванията и корекциите си, с трансформациите си. И може би още една тъмна сянка, със смътната форма на глава, която кима над ръката, но също така неясна, като че ли плувах в мътна вода и виждах водорасли в далечината.

Когато се насилих да се приближа с треперещи ръце, въздействието му се промени или аз започнах да губя и да идвам в съзнание на пресекулки. В един момент ми се струваше, че там няма нищо, абсолютно нищо, а думите сами се пишеха; в следващия Пълзящия пак се появяваше, после отново изчезваше, оставяйки след себе си само внушението за ръка и пишещи се думи.

Какво правите, когато петте ви сетива не достигат? Защото аз все още не можех истински да го видя по-ясно, отколкото под микроскопа си, и това ме плашеше най-много. Защо не можех да го видя? В мислите си видях как стоя над морската звезда в Скалния залив, а тя расте ли, расте, докато езерцето не се превръща в целия свят и аз стъпвам неуверено по грапавата му светеща повърхност, вперила поглед в нощното небе, докато светлината му струи нагоре през мен.

За да се противопоставя на това непоносимо напрежение на светлината, сякаш цялата тежест на Зона X се бе съсредоточила тук, аз промених тактиката си; опитах се да се фокусирам само върху създаването на думите на стената, върху загатнатата глава или шлем или… какво?… някъде над ръката. Водопад от искри, за които знаех, че са живи организми. Нова дума на стената. А аз още не виждам, сиянието в мен почти е притихнало, сякаш сме в катедрала.

Мащабът на това преживяване, съчетан с пулса и кресчендото на звука от постоянното писане, ме изпълниха, докато в мен не остана никакво пространство. Това беше моментът, който бях чакала през целия си живот, без да го знам: моментът на духовност, която няма нищо общо с религията, най-красивото и най-ужасното нещо, което някога бих могла да преживея. Но не можех да го възприема. Колко неподходяща записваща техника носех със себе си и какво неподходящо име му бях дала — Пълзящия. Времето се издължи и се превърна просто в гориво за думите, които това нещо бе създавало на стената кой знае колко години, кой знае с каква цел. Не знам колко дълго стоях там на прага и гледах Пълзящия. Можех да го гледам вечно и да не забележа как тече времето.

А после?

Какво настъпва след откровението и парализата?

Или смърт, или бавно, сигурно топене. Завръщане към физическия свят. Не толкова че свикнах с присъствието на Пълзящия, колкото използвах спомена за морската звезда в скалното езерце, за да се изправя. Стигнах до момент, в който стоях замръзнала — само един безкрайно малък момент — когато отново видях Пълзящия като организъм. Сложен, уникален, вдъхващ страхопочитание, опасен организъм. Може да беше необясним. Може да беше твърде необятен за сетивата ми, за науката и разсъдъка ми, но аз все още вярвах, че се намирам в присъствието на някакво живо същество, чиято мимикрия използваше собствените ми мисли.