Джефф Вандермеер - Анихилация

В личните му наблюдения имаше множество красиви бележки. Описание на езерце, образувано от вълните в скалите на брега точно зад фара. Пространно наблюдение на нетипичния начин, по който един морелетник използвал стридите, докато се опитвал да убие голяма риба. В един плик, залепен на гърба, имаше снимки на езерцето. Вътре старателно бяха прибрани и изсушени диви цветя, тънка шушулка със семена и няколко необичайни листа. Съпругът ми надали е имал интерес към тях; дори наблюденията на птицата и тази страница с наблюдения са изисквали огромна концентрация от него. Знаех, че те са предназначени единствено и само за мен. Нямаше посвещение, но го разбирах дори по сдържаността му. Той знаеше колко мразя обръщения като „любов моя“.

Последният абзац, написан при завръщането му във фара, гласеше: „Връщам се нагоре по брега. Но не пеша. В разрушеното село имаше лодка. Продънена и изгнила, но от стената пред фара мога да взема достатъчно дървен материал, за да я поправя. Ще плавам покрай брега, докъдето мога. До острова, а може и след него. Ако някога прочетеш това, да знаеш, че отивам там. Там ще бъда.“ Възможно ли беше във всички тези преходни екосистеми да има и някоя още по-преходна, на границата на влиянието на Кулата, но все още не под влиянието на границата?

След като дочетох дневника, останах с утехата на този образ: как съпругът ми гребе в морето с лодката си през прибоя на вълните и отвъд него. Как следва брега на север, сам, търсейки в това преживяване радостта на малките моменти, които си спомня от по-щастливите си дни. Това ме изпълни със свирепа гордост от него. Показваше решителност. Показваше смелост. Правеше го по-близък до мен, отколкото някога съм го чувствала през всичките години, прекарани заедно.

Сред отблясъците и разпокъсаните мисли, последвали четенето на дневника, се почудих дали той продължава да пише и дали окото на делфина ми се е видяло познато по друга причина, освен че беше толкова човешко. Скоро обаче се отърсих от тези нелепици; някои въпроси могат да те съсипят, ако твърде дълго не намираш отговор.

* * *

Травмите ми бяха намалели до постоянна, но поносима болка при дишане. Неслучайно по мръкване сиянието в мен отново бушуваше в дробовете и гърлото ми и си представях как от устата ми струи светлина. Потреперих при мисълта за фонтана, вдигнал се от психолога, който гледан отдалеч приличаше на сигнал за тревога. Не можех да чакам до сутринта, дори това да беше само предчувствие за далечно бъдеще. Щях да се върна в Кулата сега. Това беше единственото място, на което можех да отида. Оставих автомата и другите оръжия. Оставих ножа си. Оставих и раницата си, като закачих само една манерка с вода на колана си. Взех фотоапарата, но после размислих и го захвърлих до една скала по средата на пътя. Импулсът да запечатам нещата щеше само да ме разсейва, а и снимките нямаха по-голямо значение от пробите. Във фара ме чакаха десетилетия дневници. Пред мен витаеха призраците на поколения експедиции. Безсмислената лудост на всичко това и напрежението почти ме завладяха отново. Напразните усилия на всички.

Бях взела фенер, но открих, че виждам достатъчно добре на зеленото сияние, което се излъчваше от собственото ми тяло. Движех се бързо в мрака по пътеката към кулата. Черният безоблачен покров, обрамчен от тънките високи силуети на боровете, отразяваше необятността на небесата. Без граници, без изкуствена светлина, която да крие хилядите блестящи дреболии наоколо. Виждах всичко. Някога, като дете, се взирах в нощното небе и като всички останали чаках да видя падаща звезда. Като възрастна сядах на покрива на къщурката си край залива, а по-късно на пустия паркинг, и гледах не падащите, а неподвижните звезди и се опитвах да си представя какви ли твари живееха в звездните езерца далеч от нас. Звездите, които виждах сега, изглеждаха странни, пръснати в тъмнината в нов безпорядък, въпреки че само предната нощ се бях утешавала с познатия им вид. Нима чак сега ги виждах ясно? Или бях по-далеч от дома си, отколкото предполагах? Тази мисъл не трябваше да ми носи мрачно задоволство.

* * *

Когато влязох в Кулата, долових пулса още по ясно. Противогазът беше плътно прилепнал върху носа и устата ми. Не знаех дали се опитвам да се предпазя от допълнително заразяване или да запазя сиянието си. Биолуминесценцията на думите по стената се беше усилила, а сиянието от кожата ми сякаш й отговаряше и осветяваше пътя ми. Не усещах друга разлика, докато слизах надолу. Ако по-горните нива ми бяха станали някак познати, това чувство се балансираше от отрезвяващия факт, че за първи път бях сама в Кулата. След всеки завой на стените към дълбокия мрак, разпръсван единствено от зърнистата зелена светлина, очаквах от тъмнината да изскочи нещо и да ме нападне. В тези мигове усещах липсата на геодезиста и ме обземаше чувство на вина. Въпреки концентрацията си почувствах привличането на думите по стената и колкото и да се опитвах да се съсредоточа върху по-долните нива, те постоянно ме дърпаха назад. „В засяването на сенките ще има благодат и милост, които ще родят тъмни цветя, и техните зъби ще поглъщат и хранят, и ще възвестят отминаването на една епоха…“