Джефф Вандермеер - Анихилация

А пейзажът вече ги притискал. Температурите рязко падали и се качвали. Дълбоко в земята се чувал грохот, който се усещал като леки трусове. Слънчевата светлина имала „зеленикав оттенък“, сякаш „границата изкривяваше зрението ни“. Видели също „ята от птици, летящи навътре към сушата — не от един и същ вид, а ястреби и патици, чапли и орли, събрани заедно като че ли от обща кауза“.

Когато отишли при Кулата, посмели да слязат само няколко нива надолу, преди да се качат обратно. Не забелязах да споменава за думи по стената. „Ако лингвистът и биологът бяха вътре, явно бяха слезли много по-дълбоко, но ние нямахме желание да ги следваме.“ Върнали се в базовия лагер и там открили тялото на биолога, прободено на няколко места. Лингвистът бил оставил бележка, на която пишело само: „Отивам в тунела. Не ме търсете“. Изпитах странно съчувствие като към загинал другар. Биологът без съмнение се беше опитал да се разбере разумно с лингвиста. Поне така си казвах. А може би се беше опитал да убие лингвиста. Последният обаче явно беше запленен от Кулата и думите на Пълзящия. Сега осъзнавам, че осмислянето на тези думи толкова отблизо може да се окаже прекалено тежко за всекиго.

На свечеряване геодезистът и съпругът ми се върнали при Кулата. Защо, не ставаше ясно от записите в дневника — започнаха да се появяват пропуски на цели часове без сведения. През нощта обаче видели призрачно шествие, вървящо към Кулата: седем от осемте участници в експедицията, включително двойници на съпруга ми и геодезиста. „Видях себе си с очите си. Лицето ми беше напълно безизразно. Очевидно бях аз… и същевременно не бях. И двамата с геодезиста замръзнахме в шок. Не се опитахме да ги спрем. Някак ми изглеждаше невъзможно да спрем себе си. Няма да лъжа: бяхме ужасени. Не можехме да сторим нищо, освен да ги гледаме как слизат надолу. Миг след това проумях всичко. Ние бяхме мъртви. Бяхме призраци, бродещи в това обитавано от духове място, и макар да не го знаехме, тук хората водеха нормален живот, всичко си беше, каквото трябва да бъде… но ние не го виждахме през булото и интерференцията.“

Съпругът ми бавно се отърсил от това чувство. Няколко часа чакали, скрити в дърветата зад Кулата, за да видят дали двойниците им ще се завърнат. Спорили как трябва да постъпят, ако това стане. Геодезистът искал да ги убие. Съпругът ми държал да ги разпита. В шока си никой от двамата не съобразил, че не са видели психолога сред другите. По някое време от Кулата се чул съскащ звук като от пара и в небето се стрелнал лъч светлина, после рязко изчезнал. Никой не излязъл отвътре и двамата мъже в крайна сметка се върнали в базовия лагер.

Тук решили, че пътищата им трябва да се разделят. Геодезистът бил видял повече, отколкото му трябвало, и възнамерявал незабавно да се върне по пътеката до границата. Съпругът ми отказал да го направи, защото подозирал, че „идеята за връщане по същия път, както на идване, може да се окаже капан“. С течение на времето и дългия поход на север, при който не срещнали никакви препятствия, мъжът ми започнал да става „подозрителен към цялата идея за границите“, макар все още да не можел да синтезира „силата на това усещане“ в съгласувана теория.

В този директен разказ за случилото се с експедицията бяха преплетени и лични наблюдения, повечето от които нямам желание да предавам тук. Ще спомена само един пасаж, свързан както със Зона X, така и с нашата връзка:

„Докато гледам всичко това, докато го преживявам, дори когато е лошо, ми се иска ти да беше тук. Иска ми се да се бяхме кандидатирали заедно. Тук, по пътя на север, щях да те разбера по-добре. Нямаше да е нужно да си говорим каквото и да било, ако ти не искаш. Това нямаше да ме тревожи. Ни най-малко. И нямаше да се върнем. Щяхме да продължим да вървим напред, докато повече няма накъде.“

Бавно и болезнено осъзнавах какво чета още от първите думи на дневника. Съпругът ми бе имал душевен живот, различен от ведрата му външност, и ако го бях допуснала до себе си, можеше и да го разбера по-рано. Само че не го бях направила, разбира се. Бях допуснала до себе си езерца и гъбички, разяждащи пластмаса, но не и него. От всички аспекти на дневника му този ме измъчваше най-силно. Той имаше своя дял в проблемите помежду ни — беше ме притискал твърде много, беше искал прекалено много, беше се опитвал да види в мен нещо, което не съществува. Но аз можех да го пресрещна по пътя и да си възвърна независимостта. А сега беше късно за това.