Джефф Вандермеер - Анихилация

Както става с повечето хабитати, паркингът не беше сложен, но близостта му притъпяваше подтика ми да се кача в колата и да потегля към най-близкото диво място. Обичах да го посещавам късно през нощта, защото можех да зърна някоя предпазлива лисица или да хвана летяща катерица, почиваща си на телефонен стълб. Наблизо се събираха козодои, за да пируват с насекомите, които бомбардираха уличните лампи. Мишки и сови разиграваха древни ритуали на хищници и плячка. Всички те се отличаваха с бдителност, която не беше същата като при дивите животни; това беше измъчена бдителност, резултат от дълга и уморителна история. Истории за злощастни срещи в човешките владения, трагедии от миналото.

Не казвах на съпруга си къде ходя, защото исках да го запазя само за себе си. Има много неща, които двойките правят по навик и защото така се очаква, и аз нямах нищо против тези ритуали. Понякога дори ми харесваха. Но имах нужда да бъда егоист по отношение на това петно от дива природа насред града. То разширяваше съзнанието ми, докато работех, успокояваше ме, предоставяше ми миниатюрни драми, чийто развой да чакам с нетърпение. Не подозирах, че докато лекувам с тази лепенка потребността си от свобода, съпругът ми мечтае за Зона X и много по-големи пространства. По-късно този паралел ми помогна да смекча гнева си от неговото заминаване, а после и объркването си, когато той се върна толкова променен… макар голата истина да беше, че все още не разбирах какво точно в него ми липсва.

„Те знаят, че границата напредва с по трийсет-петдесет сантиметра на година“, беше казала психологът.

Но аз намирах това твърдение за прекалено ограничаващо, прекалено невежо. Имаше хиляди „мъртви" места като онзи паркинг, хиляди преходни местности, които никой не виждаше и които бяха станали невидими, защото не бяха „полезни“ на никого. Те можеха да бъдат населявани от какви ли не видове, без никой да забележи. Бяхме започнали да възприемаме границата като монолитна, невидима стена, но ако членовете на единайсетата експедиция я бяха преминали на връщане, без дори да я забележат, не беше ли възможно да са я прекосили и други неща?

* * *

В тази нова фаза на моето сияние, докато се възстановявах от раните си, Кулата постоянно ме зовеше. Усещах физическото й присъствие под земята с яснота, напомняща на онази първа вълна на привличане, когато знаеш, без да поглеждаш, къде точно в стаята се намира обектът на желанието ти. Това донякъде беше собствената ми потребност да се върна, но отчасти може би се дължеше на ефекта на спорите, и аз се съпротивлявах, защото първо трябваше да свърша някои други неща. Тези неща също можеха, ако им се отдам без чужди вмешателства, да поставят всичко в перспектива.

Като начало, трябваше да изчистя лъжите и объркванията на висшестоящите от информацията, отнасяща се до действителните феномени в Зона X. Така например, тайното сведение, че е имало Протозона X, нещо като преамбюл и предмостие. Въпреки че планината от дневници радикално бе променила представите ми за Зона X, не мисля, че по-големият брой на експедициите говореше нещо за Кулата и нейните ефекти. Той ми казваше преди всичко, че дори границата да се разширяваше, асимилацията от Зона X все още можеше да се смята за консервативна. Срещащите се в различни дневници данни, свързани с повтарящите се цикли и флуктуации на странни и обичайни неща, ми помагаха да намеря някои тенденции. Но тази информация сигурно също беше известна на висшестоящите и съответно можеше да се приеме за нещо, вече казано и на другите. Митът, че неуспех са претърпели само най-ранните експедиции, чието начало беше изкуствено внушено от „Съдърн Рийч”, потвърждаваше идеята за съществуването на цикли в общата рамка на настъплението.

Отделните детайли, записани в дневниците, може да разказваха за прояви на героизъм и страх, за добри и лоши решения, но в крайна сметка говореха за неизбежност. Никой още не беше изследвал дълбините на намерението и целта по начин, който да осуети това намерение и цел. Всички бяха загинали или бяха убити, бяха се върнали променени или непроменени, но Зона X си продължаваше, както винаги… докато нашите висшестоящи като че ли толкова се бояха от всяка радикална промяна на схващането за ситуацията, че продължаваха да изпращат лишени от сведения експедиции, като че ли това беше единственият възможен вариант. Подхранвайте Зона X, но не я антагонизирайте; може би някой, благодарение на късмета или простото повторение, ще се натъкне на някакво обяснение, някакво решение, преди целият свят да се превърне в Зона X.