Джефф Вандермеер - Анихилация

Нямах време да асимилирам случилото се. Скоро след като се озовах отново на пътеката, сиянието узурпира много повече места, не само нервните ми центрове. Строполих се на земята, обвита като в пашкул от усещането за надвиснала зима от тъмен лед, а светлината се разливаше в ореол от бледосиньо сияние с бяла сърцевина. Парещи снежинки проникваха в кожата ми и ме горяха като с цигара. Не след дълго така замръзнах и се вцепених, затворена в собственото си тяло на пътеката, че очите ми не можеха да помръднат от дебелите стръкове трева пред мен и устата ми висеше полуотворена в пръстта. Сигурно трябваше да намеря утеха във факта, че са ми спестени болките от раните, но усещах призрачни присъствия в делириума си.

Спомням си само три моментни видения. В първото геодезистът, психологът и антропологът се взираха в мен през вълни, сякаш съм попова лъжичка, гледаща нагоре във водата на някакво езерце. Взираха се твърде дълго. Във второто седях до стенещото същество, положила ръка на главата му, и мърморех някакви думи, които след това не си спомнях. В третото гледах жива карта на границата, която беше изобразена като голям кръгъл ров, обграждащ Зона X. В него плуваха внушителни морски същества, които не знаеха, че ги гледам; изпитвах ужасна скръб от тази липса на внимание от тяхна страна.

Както разбрах по-късно от следите в тревата, изобщо не съм била замръзнала: гърчела съм се и съм се мятала по земята като червей, докато някаква далечна част от мен още е изпитвала агония, опитвала се е да умре заради нея, но сиянието не е позволило това да се случи. Ако можех да достигна пистолета си, мисля, че щях да се застрелям в главата… и да се радвам за това.

* * *

Невинаги ме бива да казвам на хората нещата, които смятат, че имат право да знаят, и дотук също пропуснах да спомена някои детайли за сиянието. Причината за това отново е надеждата първоначалното мнение на читателя за обективността ми да не се влияе от тези детайли. Опитах се да компенсирам, разкривайки повече лична информация, отколкото имах желание, отчасти поради връзката й с характера на Зона X.

Истината е, че в секундите преди геодезистът да се опита да ме убие, сиянието в мен се разшири и изостри сетивата ми. Почувствах преместването на хълбоците на геодезиста, което лежеше на земята, прицелена в мен. Чувах звука от капките пот, които се стичаха по челото й. Усещах миризмата на дезодоранта й и вкуса на пожълтялата трева, която беше смачкала, за да устрои засадата си. Когато я застрелях, то беше все още с тези изострени сетива, а уязвимостта й бе единствената причина да го направя.

Това беше внезапно, екстремна хипербола на онова, което вече преживявах. По пътя към фара и обратно сиянието се беше проявило като настинка. Имах леко повишена температура, кашлях и синусите ми бяха запушени. От време на време се чувствах отмаляла и замаяна. В тялото ми се редуваха въздушност и тежест, които така и не се уравновесяваха и аз или бодро подскачах, или се влачех.

Съпругът ми би подходил проактивно към сиянието. Би намерил хиляди начини да се опита да го излекува и да премахне белезите, не би ме оставил да се справям сама с него. Затова и когато бяхме заедно, понякога не му казвах, че съм болна. Но в този случай всички усилия от негова страна и моята признателност за тях биха били безсмислени. Човек може или да си губи времето в тревоги за смърт, която може и да не настъпи, или да се концентрира върху това, което му е останало.

Когато най-сетне дойдох на себе си, беше пладне на другия ден. Някак си бях успяла да се домъкна до базовия лагер. Бях изцедена, чувствах се като суха люспа, която трябваше да погълне почти пет литра вода през следващите няколко часа, за да се възстанови. Лявата страна на тялото ми пареше, но виждах, че раните зарастват бързо и вече можех да се движа. Сиянието, което беше проникнало в крайниците ми, като че ли водеше последна битка за превземането на тялото ми, но беше забавено от нуждата да се погрижи за травмите ми. Симптомите на настинка бяха затихнали, а лекотата и тежестта бяха заменени от непрестанно жужене вътре в мен, придружено за известно време от смущаващо усещане, сякаш нещо пълзеше под кожата ми и образуваше слой, който съвършено имитираше видимия.

Знаех, че не бива да се доверявам на това усещане за благополучие, че то може да е само пауза преди следващия етап. Всяко облекчение, че промените до момента не изглеждаха по-радикални от изострените сетива и рефлекси и слабото фосфоресцентно сияние на кожата ми, избледня пред това, което бях научила: за да държа сиянието под контрол, трябваше да продължавам да бъда наранявана, да преживявам травми. Да подлагам организма си на шок.