Джефф Вандермеер - Анихилация

Нямаше начин да потвърдя която да е от теориите си, но намирах мрачна утеха в създаването им.

Оставих дневника на съпруга си последен, въпреки че притеглянето му беше силно също като това на Кулата. Вместо това се фокусирах върху пробите, които бях донесла от разрушеното село и психолога, както и от собствената ми кожа. Поставих микроскопа на клатещата се масичка, която психологът вероятно бе сметнала за достатъчно разнебитена, та да не заслужава повече внимание. Клетките от психолога — както от здравото рамо, така и от раната — изглеждаха нормални човешки клетки. Тези от моята проба — също. Това беше невъзможно. Разглеждах ги отново и отново, дори като дете се преструвах, че няма повече да ги погледна, след което рязко залепях орловото си око в окуляра.

Убедена бях, че когато не ги гледам, клетките се превръщат в нещо друго, че самият акт на наблюдение променя всичко. Знаех, че е налудно, но въпреки това го мислех. Имах чувството, че Зона X ми се надсмива — с всяко стръкче трева, с всяко блуждаещо насекомо, с всяка капка вода. Какво щеше да стане, когато Пълзящият стигне до дъното на Кулата? Какво щеше да стане, когато се качеше обратно горе?

После разгледах пробите от селото: мъха от „челото“ на едно от образуванията, трески дърво, мъртва лисица, плъх. Дървото си беше истинско дърво. Плъхът си беше плъх. Мъхът и лисицата… бяха съставени от видоизменени човешки клетки. „Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите.“

Предполагам, че е трябвало да отскоча шокирана от микроскопа, но аз не реагирах така на нищо, което уредът можеше да ми покаже. Вместо това се задоволих с тиха ругатня. Глиганът по пътя към базовия лагер, странните делфини, измъченият звяр в тръстиките. Дори, колкото и извратено да звучеше, идеята, че през границата са се върнали копия на участниците в единайсетата експедиция. Всичко това се потвърждаваше от микроскопа. Тук ставаха трансформации и колкото и да се бях чувствала част от „естествения“ пейзаж на път към фара, сега не можех да отрека, че тези хабитати са преходни по много неестествен начин. Обзе ме чувство на перверзно облекчение: сега поне имах още едно доказателство, че става нещо странно, след мозъчната тъкан, която антропологът бе взела от кожата на Пълзящия.

Бях разгледала достатъчно проби. Обядвах и реших да не полагам повече усилия за разчистването на лагера; тази задача щеше да остане за някоя друга експедиция.

Беше чудесен, ослепителен приятно топъл следобед със смайващо синьо небе. Поседях известно време, загледана във водните кончета във високата трева и лупингите на един червеноглав кълвач. Само отлагах неизбежното, завръщането си в Кулата, но продължавах да губя време.

Когато най-после взех дневника на съпруга си и започнах да чета, сиянието ме заля с безкрайни вълни и ме свърза със земята, водата, дърветата и въздуха, а аз не спирах да се отварям все по-дълбоко.

* * *

Не очаквах нищо от нещата, които прочетох в дневника на съпруга си. С изключение на няколко сбити, набързо надраскани бележки, повечето текстове бяха адресирани към мен. Не го желаех и щом го установих, с усилие се въздържах да не хвърля дневника, сякаш е отрова. Реакцията ми нямаше нищо общо с любовта или липсата на такава, а с чувството на вина. Той е искал да сподели дневника си с мен, а сега беше или наистина мъртъв, или съществуваше в състояние, в което нямаше начин да установим общуване или взаимност. Единайсетата експедиция се бе състояла от осем души, само мъже: психолог, двама медици (в това число и съпругът ми), лингвист, геодезист, биолог, антрополог и археолог. Бяха дошли в Зона X през зимата, когато повечето дървета били голи, а тръстиките станали потъмни и дебели. Цветните храсти били „намусени“ и „сгушени“ покрай пътеката, както той се изразяваше. „По-малко птици от посоченото в докладите. Но къде ли отиват? Само призрачната птица знае.“ Небето често се покривало с облаци, а водата в кипарисовите блата била малко. „Откакто сме тук, не е валяло нито веднъж“, пишеше той в края на първата седмица.

Открили това, което само аз наричам Кулата, на петия или шестия ден — още повече се убедих, че мястото на базовия лагер е специално подбрано, за да подтикне към това откритие — но мнението на геодезиста им било, че трябва да продължат да картографират по-широката околност, и те съответно възприели различен курс на действие от нас. „Никой нямаше желание да слиза долу — пишеше съпругът ми, — най-малкото аз“. Той страдаше от клаустрофобия и понякога ставаше нощем, за да излезе да спи на верандата.