Джефф Вандермеер - Анихилация

По някаква причина в техния случай психологът не ги принудил да слязат в Кулата. Продължили да изследват околността — разрушеното село, фара и нататък. Що се отнася до фара, съпругът ми отбелязваше ужаса, с който са открили следите от клането, но изпитвали „твърде много уважение към мъртвите, за да въдворяваме ред“ — предполагам, визираше преобърнатите маси на приземното ниво. Разочаровах се, че не споменава за снимката на пазача на фара на стената на площадката.

И те, като мен, намерили купчината дневници на върха на фара и останали потресени от това. „Спорихме ожесточено какво да правим. Аз исках да прекратим мисията и да се приберем у дома, защото очевидно ни бяха излъгали — бяха излъгали целия свят.“ В този момент обаче психологът явно е установил макар и деликатен контрол. Една от инструкциите за Зона X беше всяка експедиция да запази единство. Но още от следващия абзац ставаше ясно, че групата е решила да се раздели, сякаш за да се спаси мисията, като се съобразят с желанията на всички и съответно се предотвратят опитите някой да се върне през границата. Другият медик, антропологът, археологът и психологът останали във фара, за да прочетат дневниците и да разузнаят близката околност. Лингвистът и биологът се върнали, за да изследват Кулата, а съпругът ми и геодезистът продължили напред, след фара.

„Тук много би ти харесало — пишеше той в един особено страстен абзац, който ми лъхаше не толкова на оптимизъм, колкото на смущаваща еуфория. — Щеше да се влюбиш в светлината на дюните. Щеше да обикнеш безкрайната, експанзивна дивост на това място.“

Вървели по брега цяла седмица, картографирали и очаквали в даден момент да стигнат до границата, под каквато и да било форма, но някакво препятствие възпирало напредването им.

И те така и не стигнали.

Вместо това ден след ден се сблъсквали с един и същ хабитат. „Убеден съм, че вървим на север, но въпреки че изминаваме по петнайсет-двайсет мили до мръкване, нищо не се променя. Всичко е едно и също“, макар изрично да подчертаваше, че няма предвид, че по някакъв начин „се въртят в един и същ странен кръг“. В същото време е знаел, че „при всички положения вече трябваше да сме стигнали до границата“. Отдавна били навлезли в район, който той наричаше „Съдърн Рийч” и който още не е бил картографиран, но за който „бяхме насърчени от неясните изказвания на висшестоящите да смятаме, че съществува значително отвъд границата“.

Аз също знаех, че Зона X свършва внезапно недалеч след фара. Откъде го знаех ли? Висшестоящите ни го бяха казали по време на обучението. Значи нищо не знаех.

Накрая решили да се върнат, защото „в далечината зад себе си видяхме странни каскадни светлини и още светлини и звуци отвътре, които не можехме да идентифицираме. Разтревожихме се за участниците в експедицията, които бяха останали там.“ Когато тръгнали назад, тъкмо били зърнали „скалист остров, първият остров, който виждахме“ и който „предизвикваше силното ни желание да го изследваме, макар да нямаше лесен начин да стигнем до него“. Островът „като че ли някога е бил обитаван — забелязахме каменни къщи по един хълм и кей на брега“.

Вместо седем, връщането им отнело четири дни, „сякаш земята се беше свила“. Когато стигнали до фара, открили, че психолога го няма, а на площадката по средата намерили кървави следи от стрелба. Умиращият археолог „ни каза, че нещо „не от този свят“ се е качило по стълбите и е убило психолога, а после е избягало с тялото му. „Но по-късно психологът се върна“, бълнуваше археологът. Имаше само две тела и никое от тях не беше на психолога. Той не можеше да си обясни липсата му. Не можеше да ни обясни и защо после са се застреляли един друг, освен да повтаря „не си вярвахме“ отново и отново.“ Съпругът ми отбелязваше, че „някои от раните, които видях, не бяха от куршуми, и дори пръските кръв по стените не приличаха на това, което бях виждал на различни местопрестъпления. На пода имаше странна утайка.“

Археологът „се подпря на ъгъла на площадката и заплаши да ни застреля, ако се приближа, за да огледам раните му. Скоро обаче умря.“ Двамата бързо изнесли останалите тела от площадката и ги погребали високо на плажа недалече от фара. „Беше труден момент и не знам дали успяхме да се възстановим след него, призрачна птицо. Не знам.“

Оставали лингвистът и биологът в Кулата. „Геодезистът предложи или да се върнем нагоре по брега след фара, или да слезем надолу покрай морето. Но и двамата знаехме, че това е бягство от отговорност. Думите му всъщност означаваха да зарежем мисията и да се изгубим в пейзажа.“