Джефф Вандермеер - Анихилация

В този контекст, когато се изправих пред хаоса на базовия лагер, нагласата ми беше по-прозаична, отколкото би била при други обстоятелства. Геодезистът беше насякла палатките на тънки ленти от твърд брезент. Записите с информация, оставени от предишните експедиции, бяха изгорени; още личаха почернели страници, стърчащи от изпепелените цепеници. Беше унищожила всички оръжия, които не бе могла да вземе със себе си: беше ги разглобила старателно и беше пръснала частите им из целия лагер, сякаш да ми отправи предизвикателство. Навсякъде бяха разпилени празни консерви. В мое отсъствие геодезистът се беше превърнала в обезумял сериен убиец на неодушевени предмети.

Дневникът й беше захвърлен като примамка върху останките от леглото в палатката, заобиколен от множество карти, някои от които стари и пожълтели. Но беше празен. Малкото пъти, в които я бях виждала да се отделя от нас, за да „пише“ в него, са били измама. Тя никога не е имала намерение да допусне психологът или някоя от нас да разбере истинските й мисли. Осъзнах, че уважавам това й решение.

Все пак беше оставила едно последно лаконично съобщение, написано на листче хартия до леглото, което може би обясняваше враждебността й: „Антропологът се опита да се върне, но аз се погрижих за нея“. Геодезистът е била или луда, или твърде здравомислеща. Внимателно прегледах картите, но те не бяха на Зона X. Беше писала разни неща по тях, лични неща, които навяваха спомени, докато не осъзнах, че това са карти на места, които е посещавала или в които е живяла. Не можех да я виня, че се е връщала към тях, че е търсела в миналото неща, които да й дадат опора в настоящето, колкото и безплодно да е било това търсене.

Докато изследвах останките от базовия лагер, направих равносметка за положението, в което се намирах. Открих няколко консерви с храна, които тя някак си не беше забелязала. Беше пропуснала и няколко бутилки с питейна вода, които, както винаги, бях скрила в спалния си чувал. Макар че всичките ми проби липсваха — предположих, че ги е изхвърлила в черното блато на път към засадата — това нищо не решаваше или променяше. Пазех всички измервания и наблюдения за пробите си в малък бележник в раницата си. Щеше да ми липсва по-големият и силен микроскоп, но и този, който бях взела със себе си, щеше да ми свърши работа. Имах достатъчно храна, за да изкарам няколко седмици, ако не ядях по много. Водата щеше да ми стигне дори за три-четири дни повече, а и винаги можех да си преваря още. Разполагах с кибрит, който щеше да ми позволи да поддържам огъня цял месец, както и умения да разпаля нов без кибрит. Във фара ме чакаха още провизии — най- малкото, в раницата на психолога.

Навън видях, че геодезистът е добавила в старото гробище още един, прясно изкопан гроб, а пръстта беше струпала на купчина до него. В земята беше забит прост кръст от паднали клони. Дали го беше подготвила за мен или за антрополога? Или и за двете ни? Не ми се нравеше идеята да лежа до антрополога цяла вечност.

Малко по-късно, докато разчиствах, изведнъж ме напуши смях и ме накара да се превия на две от болка. Внезапно си бях спомнила как мия чинии след вечеря в деня, в който се прибра съпругът ми. Докато изхвърлях остатъците от спагети и пиле от една чиния, с удивление си мислех как едно толкова земно действие може да съжителства със загадката на неговото завръщане.

Никога не съм се справяла добре в градовете, макар че по необходимост живеех в такъв — защото съпругът ми изпитваше потребност от това, защото най-добрите възможности за работа за мен бяха там, защото когато ми се удаваше да работя на терен, се самоунищожавах. Но не бях домашно животно. Мръсотията и прахът в града, безкрайната му будност, тълпите, лампите, които скриваха звездите, вездесъщите бензинови изпарения, хилядите начини, по които градът вещаеше гибелта ни… нито едно от тия неща не ме привличаше.

— Къде ходиш толкова късно вечер? — няколко пъти ме пита съпругът ми около девет месеца преди да замине на единайсетата експедиция. Имаше едно премълчано „наистина“ след „ходиш“ — чувах го силно и неизменно.

— Никъде — отвръщах аз.

Навсякъде.

— Не, наистина, къде ходиш?

Чест му правеше, че нито веднъж не се бе опитал да ме проследи.

— Не ти изневерявам, ако това имаш предвид.

Директният ми отговор обикновено го възпираше, макар и да не го успокояваше.

Казвах му, че среднощните разходки ме успокояват, че ми помагат да заспя, когато напрежението или скуката в работата ми станат прекалено силни. В действителност обаче не ходех никъде, освен до един пуст, обрасъл с трева паркинг. Привличаше ме, защото беше наистина празен. Беше дом на два вида охлюви и три вида гущери, както и на много пеперуди и водни кончета. Една локва със скромен произход — кален коловоз, оставен от гумите на камион — с времето беше насъбрала дъждовна вода и се беше превърнала в езерце. До него някак си беше достигнал хайвер от риба и сега там се виждаха лещанки, попови лъжички и водни насекоми. Беше обрасло с плевели, които задържаха почвата да не се рони във водата. Прелетни пойни птици го използваха като спирка за презареждане.