Джефф Вандермеер - Анихилация

Не погледнах назад. Продължих да тичам.

* * *

Вървях с омекнали крака, докато пътеката ме отведе в гората и намерих голям дъб, на който успях да се покатеря и да прекарам нощта, свита в неудобна поза. Не знам какво щях да направя, ако стенещото същество ме беше последвало и там. Все още го чувах, но отново беше далеч. Не исках да мисля за него, но не можех да спра.

Унасях се и се сепвах, без да откъсвам поглед от земята. По едно време нещо голямо и душещо се спря до дънера на дървото, но после продължи по пътя си. Друг път ми се стори, че някакви неясни форми се движат на известно разстояние от дъба, но нищо не се показа. Те като че ли спряха, светещите им очи увиснаха в мрака, но не долавях заплаха. Притисках дневника на съпруга си към гърдите си като талисман, който ще прогони нощта, но все още отказвах да го разгърна. Страхът ми какво ще намеря вътре постоянно растеше.

Малко преди съмване отново се събудих, за да открия, че сиянието ми е станало съвсем осезаемо: кожата ми леко фосфоресцираше в тъмнината и аз се опитах да скрия ръце в ръкавите си и да вдигна яката си, за да не се виждам толкова, после пак се унесох. Част от мен искаше да заспи завинаги, за да не види нищо от това, което предстоеше да се случи.

Но си спомних нещо. Къде бях виждала отлюспената маска на стенещото същество. Това беше лицето на психолога на единайсетата експедиция — бях гледала интервюто му след завръщането му през границата. Тъкмо той беше казал със спокоен и равен глас: „В Зона X беше много красиво, много спокойно. Не видяхме нищо необичайно. Абсолютно нищо“. А после се беше усмихнал неопределено.

Започвах да осъзнавам, че тук смъртта не беше същото, както от другата страна на границата.

* * *

На следващата сутрин, с глава, изпълнена със стоновете на съществото, навлязох в онази част на Зона X, където пътеката поемаше стръмно нагоре, а черните мочурища от двете страни бяха осеяна с измамно мъртвите на пръв поглед блатни кипариси. Водата поглъщаше всеки звук, а неподвижната й повърхност отразяваше само сив мъх и клони. Обичах тази част от пътеката повече от всяка друга. Тук светът се отличаваше с бдителност, която можеше да се мери само с чувството за покой и усамотение. Неподвижността му едновременно те подканваше да свалиш гарда и те предупреждаваше да не го правиш. До базовия лагер оставаше километър и половина и аз вървях мудно в светлината, заобиколена от жуженето на насекомите във високите треви. Вече репетирах какво ще кажа на геодезиста, какво ще споделя и какво ще премълча.

Изведнъж сиянието в мен избухна. Имах време да отстъпя половин крачка надясно.

Първият изстрел ме уцели в лявото рамо, вместо в сърцето, и от силата му се извъртях и политнах назад. Вторият ме прониза отново вляво, като не толкова ме събори, колкото ме завъртя и аз сама се спънах. След дълбоката тишина, в която паднах върху склона и се затъркалях надолу, ушите ми забучаха. Лежах в подножието на пътеката, останала без дъх, едната ми ръка стърчеше в черната вода, а другата беше затисната под тялото ми. Отначало болката в лявата част на тялото ми беше толкова силна, сякаш някой постоянно ме разрязваше с голям нож и отново ме зашиваше. Тя обаче скоро утихна и стана по-скоро дразнеща, а раните от куршумите, по силата на някакъв клетъчен заговор, се смалиха до усещането за мънички животинки, които се гърчеха вътре в мен.

Минаха само няколко секунди. Знаех, че трябва да се раздвижа. За щастие, пистолетът ми беше прибран в кобура, иначе щеше да е отлетял нанякъде. Извадих го. Бях видяла мерника — малко кръгче във високата трева, бях разбрала кой ми е устроил засада. Геодезистът беше военна, и то добра, но не можеше да знае, че сиянието ме е предпазило, че шокът не ме е победил, че раната не ме е вцепенила с парализираща болка.

Обърнах се по корем с намерението да пълзя по края на водата.

Тогава чух гласа на геодезиста — викаше ме от другия край на дигата:

— Къде е психологът? Какво си й сторила?

Направих грешката да й кажа истината.

— Мъртва е — извиках аз с колкото мога по-треперлив и слаб глас. Исках засега да се фиксира върху позицията ми.

— Рискувай за възнаграждението — отвърна тя, сякаш хвърляше граната насреща ми. Явно бе мислила за това през цялото време, докато ме е нямало. Но думите й нямаха по-голям ефект върху мен, отколкото когато аз се бях опитала да ги използвам върху нея.

— Не съм убила психолога — изкрещях аз. — Тя скочи от върха на фара. Чуй ме! Ти ме рани тежко. Можеш да ме оставиш тук. Аз не съм ти враг.