Джефф Вандермеер - Анихилация

Изрязах проба от кожата на ръката й заедно с част от месото под нея и я поставих в епруветка. После взех проба и от другата й ръка. Щом се върнех в базовия лагер, щях да изследвам и двете.

По това време вече леко треперех, затова спрях за малко и насочих вниманието си към дневника. Беше посветен на надписите от стената в Кулата и пълен с още много нови пасажи.

„… но независимо дали се разлага под земята или отгоре, по зелените полета, в морето или във въздуха, всички ще стигнат до откровение и пир, познали душащия плод, а ръката на грешника ще ликува, защото няма грях в сянката и светлината, който семената на мъртвите да не могат да простят… “

В полетата бяха надраскани няколко бележки: „пазачът на фара“, „север?“, „острови“. Нямах представа какво означават тези бележки, нито какво говореше за психичното състояние на психолога фактът, че е посветила дневника си на този текст. Изпитвах само просто, неусложнено облекчение, че някой е свършил вместо мен задача, която инак би била трудна и мъчителна. Единственият ми въпрос беше дали е взела текстовете от стените на Кулата, от дневниците във фара или от съвсем друг източник. И досега не знам.

Претърсих тялото й, като внимавах да не докосвам рамото и ръката. Потупах ризата и панталоните й за скрити предмети. Намерих малък пистолет, закачен с каишка към левия й прасец, и плик с писмо в дясната обувка. Отгоре беше написано име. Започваше със „С“. Дали беше името на детето й? На някой приятел? На любовник? Не бях виждала и чувала имена от месеци насам и това дълбоко ме смути. Тук имената бяха опасен лукс. Изглеждаше ми нередно, сякаш не принадлежеше на Зона X. Жертвите нямаха нужда от имена. Хората, които обслужваха дадена функция, не се нуждаеха от назоваване. За мен името беше поредното нежелано объркване във всяко едно отношение, тъмно пространство, което продължаваше да се разраства в съзнанието ми.

Метнах пистолета надалеч по пясъка, после смачках плика с писмото на топка и го запратих след него. Може би беше жестоко, но мислех за дневника на съпруга си и как в определен смисъл намирането му беше по-лошо от липсата му. Освен това донякъде все още бях ядосана на психолога.

Накрая претърсих джобовете на панталона й. Намерих малко дребни монети, гладък камък за успокоение и листче хартия. На него бяха написани хипнотични внушения, сред които „предизвикване на парализа“, „предизвикване на спокойствие“, „налагане на подчинение“, като всяко от тях съответстваше на активираща дума или фраза. Явно много се е страхувала да не забрави кои думи й дават власт над нас, щом си ги беше записала. На листчето с подсказки имаше и други бележки като: „Геодезистът има нужда от подкрепление“ и „Създанието на антрополога е пропускливо“. За мен имаше само една загадъчна фраза: „Мълчанието поражда собствено насилие“. Колко проницателно.

Думата „анихилация“ беше последвана от „помага за предизвикването на незабавно самоубийство“.

Всички бяхме получили бутони за самоунищожение, но единствената, която можеше да ги натисне, бе мъртва.

* * *

Част от живота на съпруга ми беше белязана от кошмарите, които бе сънувал в детството си. Заради тези преживявания бе стигнал до психиатър. В сънищата си, виждал къща с мазе и ужасяващи престъпления, случили се там. Психиатърът обаче изключил възможността за потиснат спомен и накрая на съпруга ми му останало само да се опитва да намали отровата им, като си води дневник за тях. По-късно, вече в университета, няколко месеца преди постъпването си във флота, отишъл на фестивал на класическото кино… и там, на големия екран, видял разиграни собствените си кошмари. Едва тогава осъзнал, че вероятно, когато е бил само на няколко годинки, телевизорът е бил забравен включен по време на филм на ужасите. Треската в ума му, която никой не успял да извади до момента, веднага се разпаднала. Казваше, че в този миг се е почувствал свободен и загърбил сенките от детството си… защото всичко било илюзия, фалшификат, измама, драскулка в съзнанието му, която го подмамвала да върви в една посока, въпреки че бил предопределен за друга.

— От известно време сънувам нещо — призна ми той в нощта, в която ми каза, че е приел да участва в единайсетата експедиция. — Нещо ново е и този път не е точно кошмар.

В този си сън той се носел над девствена пустош и виждал всичко като полски блатар. Чувството за свобода „е неописуемо. Сякаш някой е взел всичко от кошмарите ми и го е обърнал наопаки“. С напредването и повторението си съновиденията започнали да варират по сила и да се променя гледната им точка. През някои нощи плувал по каналите в блатата. В други се превръщал в дърво или капка вода. Всичко, което преживявал, го освежавало. Всичко, което преживявал, го изпълвало с желание да отиде в Зона X.