Джефф Вандермеер - Анихилация

Макар да не можеше да ми каже много, призна, че вече няколко пъти се е срещал с хората, отговарящи за подбора на участници в експедициите. Че е разговарял с часове с тях и се е уверил, че това е правилното решение. Било чест. Не всички били избирани — някои били отхвърляни, други губели мотивация в процеса. Но трети, изтъквах аз, сигурно са се чудили какво са направили, едва когато е станало твърде късно. По онова време единствената ми представа за това, което той наричаше Зона X, идваше от мъглявата официална история за екологична катастрофа, примесена с множество слухове и мълви под сурдинка. Опасност? Не съм сигурна дали това изобщо е минавало през ума ми; мислех само как съпругът ми току-що ми е казал, че иска да ме напусне и е крил тази информация от мен седмици наред. Тогава още не бях запозната с идеята за хипноза и кондициониране и не ми хрумна, че по време на срещите може да са го направили податлив.

Реакцията ми беше дълбоко мълчание, докато той се взираше в лицето ми и се мъчеше да открие това, на което се надяваше. После се обърна и се отпусна на дивана, а аз си налях много голяма чаша вино и се настаних на стола срещу него. Дълго седяхме така.

След малко той отново заговори — за това, което знаеше за Зона X, за работата си, която в момента не му носеше удовлетворение, за потребността си от ново предизвикателство. Но аз не го слушах истински. Мислех си за своята рутинна работа. За дивата пустош. Чудех се защо никога не правех това, което той правеше сега: да мечтая за друго място, да се опитвам да стигна дотам. В този миг всъщност не можех да го виня. Нима аз не ходех на полеви експедиции в работата си? Може да не отсъствах с месеци, но нямаше принципна разлика.

Спорът настъпи по-късно, когато усетих, че нещата стават реални. Но нямаше молби. Нито веднъж не го помолих да остане при мен. Не можех да го направя. Може би дори си е мислил, че ако замине, ще спаси брака ни, че това някак си ще ни сближи. Не знам. Представа си нямам. В някои неща никога няма да ме бива.

Застанала до тялото на психолога и загледана в морето, аз знаех, че дневникът на съпруга ми ме чака и скоро ще разбера с какви кошмари се е сблъскал тук. Знаех също, че продължавам свирепо да го обвинявам за решението му… но въпреки това дълбоко в сърцето си бях започнала да мисля, че няма място, на което бих искала да бъда повече, отколкото в Зона X.

* * *

Бях се забавила твърде много и щеше да се наложи да вървя в тъмното, за да се прибера в базовия лагер. Ако поддържах равномерна скорост, можеше да стигна до полунощ. Завръщането ми в неочакван час имаше своите предимства, като се има предвид как бях оставила геодезиста. Освен това нещо не ми позволяваше да пренощувам във фара. Може би беше просто смущението от странната рана на психолога или все още усещах някакво присъствие на това място, но така или иначе си тръгнах, веднага щом напълних раницата си с провизии и взех дневника на съпруга си. Зад гърба ми остана тържественият силует на онова, което вече не беше фар, а мощехранителница. Когато погледнах назад, видях тънък фонтан от зелена светлина, заобиколен от извивките на дюните, и решителността ми да увелича разстоянието помежду ни още повече нарасна. Нямах сили да изследвам внушението за някаква скоростна форма на изгаряне на живота. Спомних си още една фраза, която психологът бе преписала в дневника си: „Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“.

След час очертанията на фара се стопиха в мрака, а с него и сиянието на психолога. Вятърът се усили, тъмнината се сгъсти. Шумът на вълните се отдалечаваше и имах усещането, че подслушвам зловещ, шепнещ разговор. Вървях колкото можех по-тихо през разрушеното село под тънкия сърп на луната, защото не исках да рискувам да светя с фенера. Силуетите в оголените останки от стаите бяха събрали около себе си мрак, който изпъкваше в нощта; във върховната им неподвижност долавях смущаващо внушение за движение. Зарадвах се, когато ги отминах и излязох в онази част на пътеката, където и каналът откъм морето, и малките езерца отдясно бяха целите покрити с тръстики. Скоро щях да стигна до черната вода и кипарисите, предшестващи яките борове.

Няколко минути по-късно започна стенанието. За миг си помислих, че е в главата ми. После рязко спрях и се заслушах. Каквото и да беше това, което чувахме всяка вечер на смрачаване, то отново бе започнало да вие, а аз го бях забравила в нетърпението си да се махна от фара. Отблизо звукът беше по-гърлен, изпълнен с объркана мъка и ярост. Изглеждаше толкова човешки и нечовешки, че за втори път след влизането си в Зона X се замислих за свръхестествено обяснение. Звукът идваше някъде отпред, откъм сушата, през гъстите тръстики, които пречеха на водата да залее пътеката. Малко вероятно беше да мина покрай него, без да ме чуе. И какво щеше да стане тогава?