Джефф Вандермеер - Анихилация

При тази мисъл замълчах. Когато си твърде близо до същината на загадката, няма как да се отдръпнеш и да видиш формата на цялото. Черните кутии можеше да не правят нищо, но в моето съзнание те всички мигаха в червено.

— Колко експедиции е имало?

— О, дневниците. Много са, нали?

— Не отговори на въпроса ми.

— Може да не знам. А може би не искам да ти кажа.

Щеше да продължи по този начин, до края, а аз нищо не можех да направя.

— Какво е намерила всъщност „първата“ експедиция?

Психологът направи гримаса, този път не от болка, а по-скоро като че ли си спомни нещо, което я караше да се срамува.

— Има видеоматериал от тази експедиция… или поне нещо подобно. Основната причина за забраната на новите технологии след това.

Видео. Някак си след планината от дневници, този факт не ме изненада. Продължих нататък.

— Какви заповеди си скрила от нас?

— Вече ме отегчаваш. И започвам малко да отпадам… Понякога ви казваме повече, друг път — по-малко. Те си имат своите мерила и съображения.

Това „те“ прозвуча някак неубедително, сякаш тя не вярваше много в „тях“.

Неохотно се върнах към личните въпроси.

— Какво знаеш за съпруга ми?

— Нищо повече от това, което ще разбереш, като прочетеш дневника му. Намери ли го вече?

— Не — излъгах аз.

— Много е проницателен — особено за теб.

Блъфираше ли? Със сигурност беше имала достатъчно време във фара да го намери, прочете и върне обратно в купчината.

Все едно. Небето притъмня и натежа върху нас, вълните ставаха все по-високи и при всяка вълна птиците се разбягваха на дългите си крака, а щом се отдръпнеше, пак се събираха на групички. Пясъкът изведнъж стана по-шуплив. Лъкатушещите пътечки на раците и червеите все още изглеждаха като изписани на повърхността му. Къде ли се простираше границата в морето? Когато зададох този въпрос на психолога по време на обучението, тя отвърна, че никой не я е преминавал, и си представих как експедициите просто се изпаряват в мъглата, светлината и далечината.

Дишането на психолога сега беше плитко и неравномерно, придружено от особено хъркане.

Огъвах се и попитах:

— Мога ли да направя нещо, за да се почувстваш по-добре?

— Остави ме тук, когато умра. — Страхът й вече ясно се виждаше. — Не ме погребвай. Не ме отнасяй никъде. Остави ме тук.

— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

— Изобщо не биваше да идваме тук. Изобщо не биваше да идвам тук.

Неподправената интонация намекваше за лични терзания и мъка, които нямаха нищо общо с физическото й състояние.

— Това ли е всичко?

— Вече мисля, че това е единствената фундаментална истина.

Разбрах думите й в смисъл, че е по-добре да позволим границата да напредва, да не й обръщаме внимание, да я оставим да засегне някое бъдещо поколение. Не бях съгласна, но не казах нищо. По-късно щях да реша, че е искала да каже нещо съвсем различно.

— Някой някога връщал ли се е от Зона X?

— Отдавна не е — отвърна психологът с уморен шепот. — Всъщност не е.

Не знам дали беше чула въпроса ми.

Главата й се отпусна и тя изгуби съзнание, после отново се свести и се загледа във вълните. Измърмори няколко думи, една от които беше „снижен“ или „унижен", а после друга, която може да беше „следа“, а може да беше „в леда“. Не бях сигурна.

Скоро щеше да се смрачи. Дадох й още вода. Колкото повече се приближаваше към смъртта, толкова по-трудно ставаше да мисля за нея като за противник, макар очевидно да знаеше много повече, отколкото ми казваше. Така или иначе, нямаше какво да го мисля, защото тя нямаше да ми разкрие нищо повече. А може би наистина й се бях сторила пламък. Може би сега не беше в състояние да мисли за мен по друг начин.

— Знаеше ли за дневниците? — попитах аз. — Преди да дойдем тук?

Не ми отговори.

* * *

След като умря, трябваше да свърша някои неща, макар вече да се стъмняваше и да нямах никакво желание да ги правя. Щом не бе пожелала да отговори на въпросите ми приживе, щеше да се наложи да го направи сега. Свалих якето й и го оставих настрани. Открих, че е скрила собствения си дневник, сгънат в един вътрешен джоб с цип. Вятърът разлистваше страниците му и го затиснах с камък.

После извадих джобното си ножче и много внимателно разрязах левия ръкав на ризата й. Гъбестото усещане за ръката й ме бе притеснило; сега се уверих, че съм имала основание. От ключицата до лакътя ръката й бе колонизирана от фиброзна, златистозелена, мъхната и размазана маса, която излъчваше слабо сияние. По назъбванията и дългата резка, спускаща се надолу от трицепса, изглеждаше, че всичко е започнало от първоначална рана — раната, която по думите й бе нанесъл Пълзящият. Какъвто и да беше ефектът на спорите върху мен, този различен и по-пряк контакт се беше разпространил по-бързо и с по-пагубни последици. Някои паразити и спори можеха да причинят не само шизофрения, но и твърде реалистични халюцинации, провокиращи налудно поведение. Вече не се съмнявах, че наистина ме е видяла като приближаващ се пламък, че е отдала неспособността си да ме застреля на някаква външна сила, че е била тласната да скочи от страх от нещо приближаващо. Ако не друго, то споменът от срещата с Пълзящия сигурно я беше разтърсил до известна степен.