Джефф Вандермеер - Анихилация

Когато се измъкнах навън, беше по-късно, отколкото предполагах. Небето се беше обагрило в наситения кехлибарен цвят, бележещ началото на късния следобед. Морето блестеше от светлина, но нищо красиво наоколо не можеше вече да ме заблуди. Много човешки животи се бяха стекли на това място през годините, обричайки се на изгнание и по-тежка съдба. Под всичко се криеше злокобното присъствие на безброй отчаяни борби. Защо продължаваха да ни изпращат тук? Защо продължавахме да идваме? В главата ми постоянно се въртеше стих от една песен: „Цялото това ненужно познание“.

След дългото стоене в претъпканото подземие имах нужда да подишам чист въздух и да усетя вятъра. Оставих всичко, което бях взела, на един стол и отворих плъзгащата се врата, за да изляза на кръглата тераса, оградена с парапети. Вятърът брулеше дрехите и лицето ми. Внезапният хлад беше пречистващ, а гледката — още по-добра. Можех вечно да гледам оттук. Но само след миг някакъв инстинкт или предчувствие ме накара да погледна право надолу, покрай останките от защитната стена, към плажа, част от който беше полускрит от извивката на дюната и височината на стената дори от този ъгъл.

Оттам сред облак от пясък се бе появило стъпало и край на крак. Фокусирах бинокъла си върху стъпалото. То не помръдваше. Познат крачол, позната обувка с двойно вързани, равни връзки. Зави ми се свят и стиснах здраво парапета. Знаех кой е притежателят на тази обувка.

Психологът.

Всичко, което знаех за психолога, се заключаваше във впечатленията ми от обучението. Ролята й тогава беше едновременно на страничен наблюдател и личен изповедник. Само дето аз нямах нищо за изповядване. Възможно е да съм казала повече неща под хипноза, но по време на обикновените си сеанси, на които се бяхме съгласили като условие за прием в експедициите, рядко взимах участие.

— Разкажи ми за родителите си. Какви са? — питаше тя с класически въвеждащ гамбит.

— Нормални — отговарях аз с опит за усмивка, докато си мислех: „дистанцирани, непрактични, отнесени, нестабилни, безполезни“.

— Майка ти е алкохоличка, нали? А баща ти е нещо като… мошеник?

Едва не показах липса на контрол при тези думи, представляващи по-скоро обида, отколкото проницателно заключение.

— Майка ми е художник, а баща ми е предприемач — възразих аз почти отбранително.

— Какви са най-ранните ти спомени?

— От закуска.

Плюшеното кученце, което си пазя и до днес. Лупата, която вдигам пред дупката на един мраво-лъв. Как целувам едно момче и го карам да се съблече пред мен, защото не знам какво друго да направя. Как падам в един шадраван и си удрям главата, след което следват пет шева в спешното отделение и непреодолим страх от удавяне. И пак спешното, когато мама изпи твърде много, но после почти цяла година остана трезвена.

От всичките ми отговори този със закуската я подразни най-много. Видях как ъгълчетата на устата й се борят да не се извият надолу, скованото й тяло, студенината в очите й. Но тя се овладя.

— Детството ти беше ли щастливо?

— Нормално.

Майка ми веднъж толкова се напи, че сипа портокалов сок в зърнената ми закуска вместо мляко. Постоянното, нервно дрънкане на баща ми, което създаваше впечатление, че непрекъснато се чувства виновен за нещо. Евтините мотели край плажа, в които отсядахме, и майка ми, която накрая плачеше, че трябва да се върнем към обичайния си живот без пукната пара, макар всъщност така и да не го бяхме напускали. Усещането за надвиснала гибел, което изпълваше колата.

— Колко близка беше с бабите и дядовците си?

— Достатъчно близка.

Картички за рождени дни, подходящи за петгодишни деца, когато бях на двайсет. Гостувания през няколко години. Добродушен дядо с дълги жълти нокти и мечешки глас. Баба, която ми изнасяше лекции за значението на религията и пестенето на стотинки. Как ли се казваха…

— Какво е отношението ти към работата в екип?

— Добро. Често съм работила в екипи.

Все в периферията им.

— Била си освободена от няколко полеви ангажимента.

— Искаш ли да ми кажеш защо?

Тя знаеше защо, затова само свих рамене.

— Само заради съпруга си ли се съгласи да участваш в експедицията?

— Колко близки бяхте със съпруга ти?

— Колко често се карахте? Защо се карахте?

— Защо не уведоми властите веднага, щом се прибра у дома?

Тези сесии видимо фрустрираха психолога на професионално ниво, на нивото на запечатаното й обучение, което се базираше на извличането на лична информация от пациентите, за да си спечели доверието им и да проникне в по-дълбоките им проблеми. Но на друго ниво, което така и не можах да проумея съвсем, тя като че ли одобряваше отговорите ми. „Много си сдържана“, отбеляза тя веднъж, но не прозвуча като упрек. Едва на втория ден след пресичането на границата, докато вървяхме към базовия лагер, ми хрумна, че може би същите качества, които тя не харесваше от психиатрична гледна точка, ме правеха подходяща за експедицията.