Джефф Вандермеер - Анихилация

Колкото и да му се щеше в определен смисъл да се слея със средата, иронията беше, че мъжът ми искаше той да изпъква. Това беше следващото нещо, което си помислих, когато видях огромния куп от дневници: че е сгрешил за единайсетата експедиция. Че тук бяха събрани неразличимите разкази на толкова много хора и нямаше начин неговият да изпъкне. Че в крайна сметка и той е бил сведен до състояние, доста близко до моето.

Тези дневници като крехки надгробни камъни отново ме сблъскаха със смъртта му. Ужасявах се от мисълта да намеря неговия, да узная истинската му история — не безличните, общи приказки, които бе разказал с половин уста пред висшестоящите след завръщането си.

„Призрачна птицо, обичаш ли ме?“, пошепна съпругът ми веднъж в мрака, преди да замине на обучението за експедицията, въпреки че той всъщност бе призракът. „Призрачна птицо, имаш ли нужда от мен?“ Обичах го, но нямах нужда от него и си мислех, че така и трябва да бъде. Призрачната птица може да бъде ястреб на едно място и гарван на друго, в зависимост от условията. Врабчето, което една сутрин се стрелна в синьото небе, можеше посред полета си да се преобрази в орел. Така ставаха нещата тук. Нямаше толкова силни разумни съображения, които да надделеят над желанието ми да живея в хармония с приливите, сезоните и ритмите на всичко около мен.

* * *

Дневниците и другите материали образуваха разлагаща се купчина, към пет метра висока и три и половина широка, която на места в основата си очевидно се беше превърнала в компост от изгнила хартия. За архивите се грижеха бръмбари и люспеници, и малки черни хлебарки, които постоянно мърдаха с антенките си. Близо до основата видях подаващите се останки на фотографии и лентите на десетки съсипани касети, оплетени с кашави страници. Имаше и следи от плъхове. Ако исках да намеря каквото и да било, трябваше да се спусна в това бунище по стълбата, закована за ръба на отвора в пода, и да прегазя деформираната планина от боклук и разлагаща се материя. Тази сцена косвено въплъщаваше надписа на стената на Кулата: „семената на мъртвите за да споделя с червеите, които се събират в мрака и заобиколя света със силата на живота им…“

Обърнах масата и я подпрях пред тесния вход на стълбището. Нямах представа къде е отишла психологът, но не исках да бъда изненадана нито от нея, нито от някой друг. Ако някой се опиташе да премести масата отдолу, щях да го чуя и да имам време да изляза да го посрещна с пистолета си. Освен това изпитвах усещане, което от разстоянието на времето бих отдала на сиянието, усилващо се вътре в мен: за присъствие, което ме притискаше отдолу и огъваше сетивата ми. От време на време, без никаква причина, ме полазваха тръпки.

Не ми се нравеше, че психологът е прибрала долу при дневниците цялата си екипировка, както и повечето си оръжия. За малко обаче трябваше да пропъдя тази загадка от съзнанието си, заедно с упоритото треперене, породено от осъзнаването, че по-голямата част от обучението на „Съдърн Рийч” почиваше на лъжа. Докато се спусках в това студено, тъмно, закътано под пода място, почувствах още по-остро тягата на сиянието вътре в мен. Трудно можех да я пренебрегна, още повече че не знаех какво означава.

Лъчът на фенера ми и естествената светлина от отворения капак ми показаха, че стените са покрити с мухъл, който на места образуваше матови червени и зелени райета. Долу още по-ясно се виждаше как изгнилата хартия се е разляла на вълни и могилки. Скъсани и смачкани страници, изкривени и влажни корици. Можеше да се каже, че историята на изучаването на Зона X бавно се превръщаше в Зона X.

Посегнах първо към краищата, избирайки си случайни дневници. Повечето на пръв поглед описваха най-обичайни събития като тези, докладвани от първата експедиция… която не би могла да бъде първата. Някои бяха невероятни, защото информацията в тях звучеше нелогично и предшестваше с почти десет години първото официално навлизане в Зоната. Колко експедиции всъщност бяха преминали границата? Каква част от информацията беше изопачена и скрита, и за колко време? Дали „дванайсетте“ експедиции не бяха само последната част от много по-продължителни усилия, а останалите бяха „пропуснати“, за да се потушат съмненията на евентуалните доброволци?

Намерих и „предекспедиционни“ разкази, документирани в различни форми. Това беше архивът от аудио-касети, надъвкани снимки и разлагащи се папки с книжа, които бях забелязала още отгоре, смазани под тежестта на дневниците. Всичко беше просмукано от тежка, влажна миризма с маскирана остра нотка на разложение, която се усещаше на някои места, а на други не. В главата ми настъпи объркващ хаос от напечатани на пишеща машина, принтирани и написани на ръка думи, смесени с полузърнати образи като мислено факсимиле на цялата купчина. Самото бунище ме караше на моменти да замръзвам, без дори да броим противоречията. Усетих тежестта на снимката в джоба си.