Джефф Вандермеер - Анихилация

Стълбите ме чакаха и за да потисна усилващото се гадене, се върнах при тях и започнах да се изкачвам. Вече бях прибрала пистолета си, защото ръката ми беше нужна, за да пазя равновесие, но съжалявах, че не взех автомата на геодезиста. С него щях да се чувствам по-сигурна.

Беше странно изкачване, контрастиращо със слизанията ми в Кулата. Сивите стени бяха за предпочитане пред фосфоресценцията на Кулата, но това, което намирах тук, ме потресе също толкова, макар и по друг начин. Още кървави петна, предимно размазани следи, сякаш няколко души са се опитвали да избягат с кървящи рани от нападателите отдолу. На места струи кръв. На други — пръски.

И на тези стени имаше написани думи, но те по нищо не си приличаха с думите в Кулата. Имаше инициали, малко неприлични рисунки и няколко фрази с по-личен характер. „Ако намериш това, кажи на…, че я обичах“, последвано от подпис. Малко по-дълъг надпис, намекващ за това, което може би се бе случило: „4 кашона провизии, 3 кутии медицински материали и питейна вода за 5 дни, ако се разпредели на порциони; достатъчно куршуми за всички ни, ако се наложи“. И изповеди, които няма да предам тук, защото носеха откровеността и тежестта на написани непосредствено преди или по време на миговете, в които хората са мислили, че смъртта вече ги застига. Толкова много хора, които толкова силно са се нуждаели да оставят толкова малко послание.

Предмети по стълбите… захвърлена обувка… пълнител от автоматичен пистолет… няколко мухлясали епруветки с проби, отдавна изгнили или превърнали се в гранива течност… няколко разпятия, като изтръгнати от стените… твърда папка, подгизнала и с ръждясала метална част… и най-лошото, разкъсано зайче с парцалени уши. Може би домъкнато тайно за късмет от някоя експедиция. Доколкото знаех, след падането на границата в Зона X не бяха влизали деца.

Горе-долу по средата на изкачването стигнах до една площадка, от която сигурно бях видяла проблясващата светлина предишната нощ. И тук цареше тишина, а и не бях доловила никакъв звук от движение горе. Беше по-светло благодарение на прозорците отляво и дясно. Кървавите петна внезапно свършиха, макар че стените бяха надупчени от куршуми. По пода бяха посипани гилзи, въпреки че някой си беше направил труда да ги смете до стените, така че да остане чиста пътека към стълбите нагоре. От лявата страна беше струпана купчина от пушки и пистолети, някои от които старинни или невоенно производство. Трудно можеше да се каже дали някой ги е докосвал скоро. Мислейки си за думите на геодезиста, се чудех кога ще се натъкна на дулото на някоя късоцевка или друга подобна шега.

Като оставим това, тук имаше само прах и мухъл, и едно малко квадратно прозорче, което гледаше към плажа и тръстиките. Срещу него висеше избледняла фотография в счупена рамка, която се поклащаше на пирона си. Стъклото беше напукано и осеяно с петна от зелен мухъл. На черно-бялата снимка се виждаха двама мъже, застанали в основата на фара. Някой беше оградил с кръгче единия — изглеждаше около петдесетгодишен и носеше рибарска шапка. Имаше едро лице, скрито почти изцяло от гъста брада, под която беше загатната твърда брадичка. Не се усмихваше, но не беше и намръщен. Имах достатъчно опит с пазачи на фарове и ги разпознавах от пръв поглед. Но в него имаше и нещо друго, може би от праха, който покриваше лицето му, поради което реших;, че той е пазачът на фара. Или може би вече бях прекарала прекалено дълго време на това място и винаги търсех отговор, дори на съвсем прости въпроси.

Облият колос на фара зад тях беше светъл и контрастен, а вратата далеч вдясно — съвсем здрава. Нямаше нищо общо с това, което виждах аз наяве, и се чудех кога ли е правена снимката. Колко ли години бяха минали от нея до началото на всичко? Колко ли години пазачът на фара беше спазвал режима и ритуалите си, живял в тази общност, ходил в близкия бар или кръчма? Може би е имал съпруга. Може би е бил харесван мъж. Или самотник. Или по малко от двете. Мислех си колко малко значение е имало всичко това накрая.

Гледах го от разстоянието на годините и се опитвах да отгатна по тази мухлясала снимка, по линията на челюстта и отражението на светлината в очите, как ли е реагирал, какви са били последните му часове. Може би е успял да си тръгне навреме, може би не. Може би дори сега гниеше в някой забравен ъгъл на приземния етаж. Или ме чакаше горе, на върха. В някаква форма.

Извадих снимката от рамката и я пъхнах в джоба си. Пазачът на фара щеше да дойде с мен, макар че трудно можеше да се брои за талисман. Докато се отдалечавах от площадката, ми хрумна странната мисъл, че не съм първата, която прибира тази снимка, че винаги идва някой да я смени с нова и отново да огради с кръгче пазача на фара.