Джефф Вандермеер - Анихилация

* * *

Продължих нагоре и срещнах още следи от насилие, но не и тела. Колкото повече се приближавах до върха, толкова по-силно ставаше усещането ми, че някой е живял тук съвсем наскоро. Плесенясалият въздух отстъпи място на мирис на пот и сапун. По стълбите имаше по-малко боклуци, а стените бяха чисти. Когато се наведох над последните тесни стъпала, за да вляза в кабината на фара под внезапно схлупения таван, бях сигурна, че ще открия как някой ме гледа.

Отново извадих пистолета. Но и този път нямаше никой: само няколко стола, разклатена маса с килимче отдолу и изненадата, че дебелото стъкло тук беше още непокътнато. Самият прожектор на фара лежеше мътен и заспал в средата на стаята. Оттук се виждаше на километри разстояние във всички посоки. Постоях за секунда, загледана към мястото, от което идвах, пътеката, която ме беше довела, сянката в далечината, която би могла да бъде селото, а после наляво, към тресавищата, преминаващи в пустош и разкривени храсти, брулени от морския вятър. Впити в почвата, те не й позволяваха да ерозира и помагаха на защитните стени на дюните и морския овес, който растеше по-нататък. Лек склон водеше оттам към искрящия плаж, вълните и прибоя, виещ се надясно.

Взрях се повторно и откъм базовия лагер, сред блатата и далечните тъмни борове, видях стълбове от черен дим, които можеха да значат всичко. Ала откъм Кулата виждах особена светлина, някаква пречупена фосфоресценция, за която не можех да се насиля да мисля. Фактът, че я виждах, че имах нещо общо с нея, ме изкарваше от кожата ми. Бях сигурна, че никой друг тук — нито геодезистът, нито психологът, виждат това раздвижване на необяснимото.

Насочих вниманието си към столовете и масата, търсейки някакво прозрение… за каквото и да е. След около пет минути ми хрумна да дръпна килима. Под него се криеше квадратен капак в пода с размери около метър на метър. В дъските имаше забито резе. Избутах масата настрани със смразяващо стържене, което ме накара да стисна зъби. После рязко отворих капака и в случай че долу дебнеше някой, изкрещях някаква нелепица от сорта на „Имам оръжие!“, насочила пистолета с едната си ръка и фенера — с другата.

Изпитах далечно усещане как тежестта на пистолета ми пада на пода и фенерът затреперва в ръката ми, макар че някак си успях да го задържа. Не можех да повярвам на очите си. Отворът в пода разкриваше помещение дълбоко около шест и широко около петнайсет метра. Психологът очевидно бе идвала тук, защото до лявата стена видях раницата й, няколко оръжия, бутилки вода и голям фенер. Но от самата нея нямаше и следа.

Но това, което ме остави без дъх, сякаш някой ме беше ударил с всичка сила в корема, и ме накара да падна на колене, беше огромната купчина, която заемаше по-голямата част от пространството и напомняше на безумно бунище. Всъщност това беше планина от книжа, покрита със стотици дневници — също като тези, които бяха раздали и на нас, за да записваме наблюденията си в Зона X. На корицата на всеки от тях беше написана професията на собственика. И всеки от тях, както се оказа, беше изписан от край до край. Дневниците бяха много, много повече, отколкото можеха да бъдат оставени от дванайсетте експедиции.

Не знам дали можете да си представите какво изпитах в тези първи секунди, взряна в тъмнината долу към това. Може би можете. Може би и вие гледате същото в момента.

* * *

Третата ми, най-хубава полева задача в колежа налагаше да пътувам до далечно място на западния бряг — закривен нос, далеч от цивилизацията, в област, която се колебаеше между умерения и полярния климат. Земята беше изригнала огромни каменни образувания, а около тях беше изникнала стара дъждовна гора. Този свят бе вечно влажен, годишните валежи надвишаваха метър и седемдесет, а да видиш листа без капки по тях беше изключително събитие. Въздухът изглеждаше невероятно чист, а растителността — толкова гъста и наситено зелена, че всяка извита папрат ме караше да се чувствам в мир със света. В тези гори живееха мечки и пантери, лосове и най-различни птици. Рибите в потоците бяха огромни и невиждали живак.

Живеех в едно селце с около триста жители близо до брега. Наех си малка къщурка до една по-голяма на върха на хълма, принадлежаща на пето поколение рибари. Собствениците бяха бездетни мъж и жена с типичната за района сурова лаконичност. Не се сприятелих с никого там, а не бях сигурна, че дори отколешни съседи са станали приятели. Само в местната кръчма, често посещавана от всички, след няколко бири се забелязваха признаци на дружелюбност и другарство. Там обаче се вихреше и насилие и през по-голямата част от времето гледах да стоя надалеч. Четири години ме деляха от срещата с бъдещия ми съпруг и не търсех нищо от никого.