Джефф Вандермеер - Анихилация

Обикалях езерцата едно по едно с жалкото си фенерче, като неведнъж губех равновесие и едва не падах. Ако някой ме наблюдаваше — а кой знае дали не е било така? — сигурно е виждал една проклинаща, полупияна, безразсъдна биоложка, изгубила всяка представа за реалността, прекарала две цели години в средата на нищото, уязвима и самотна, макар да си е обещала, че никога няма да бъде такава. Нещата, които правеше и говореше, обществото определяше като асоциални и егоистични. Тя търсеше нещо в скалните езерца посред нощ, макар това, което намираше през деня, да бе достатъчно вълшебно. Може би дори крещеше и пищеше, и правеше пируети по хлъзгавите скали, като че ли и най-хубавите обувки в света не могат да те прецакат и да те запратят върху камъка, за да си счупиш главата, да набиеш челото си с миди и рачета, и да потече кръв.

Но макар да не го заслужавах — заслужавах ли го? — аз все пак намерих нещо вълшебно, нещо, което ми се откри със собствена светлина. Забелязах проблясващо, вълнисто сияние, идещо от едно от по-големите скални езерца, което ме накара да спра на място. Наистина ли исках знак? Наистина ли исках да открия нещо или само така си мислех? Е, реших, че наистина искам да открия нещо, и тръгнах към него, изведнъж изтрезняла достатъчно, за да внимавам къде стъпвам и да не си счупя главата, преди да съм видяла какво има в онова езерце.

Когато най-после стигнах до него и приклекнах, подпряла ръце на коленете си, за да погледна във водата, открих рядък вид огромна морска звезда с шест лъча, по-голяма от касерола, която излъчваше тъмнозлатисто сияние в неподвижната вода, сякаш гореше. Повечето специалисти предпочитахме да я наричаме „унищожител на светове“ вместо с научното й название. Беше покрита с дебели бодли, а по ръбовете й, украсени с изумрудено зелено, забелязах най-нежните прозрачни власинки — хиляди на брой, те тласкаха морската звезда по пътя й в търсене на плячка — други, по-малки морски звезди. Никога дотогава не бях виждал унищожител на светове, дори в аквариум. Беше толкова неочаквано, че забравих за хлъзгавата скала и когато се поместих, едва не паднах. Подпрях се с една ръка на брега на езерцето, за да се задържа.

Колкото по-дълго се взирах в съществото, толкова по-непонятно и чуждо ми ставаше то, и все повече ми се струваше, че не знам нищо за природата и екосистемите… Имаше нещо в настроението ми и в тъмното сияние на морската звезда, което засенчваше здравия разум и ме караше да виждам това същество, което си имаше своето място в таксономията — беше определено, изучено и описано — несводимо до тези неща. И докато го гледах, осъзнах, че трябва да призная, че не знам нищо и за самата себе си, че не знам дори дали това е лъжа или истина.

Когато най-после откъснах поглед от морската звезда и се изправих, не можех да различа къде свършва морето и започва небето, нито дали гледам към водата или брега. Бях напълно отнесена и объркана, а единственият ми ориентир беше светещият фар на звездата в краката ми.

Преживяването, когато свих зад ъгъла и видях Пълзящия за първи път, беше подобно, само че хилядократно умножено. Ако край онова езерце преди години не можех да различа морето от брега, то сега не можех да отделя стълбите от тавана и макар да се опитах да се подпра с една ръка на стената, тя като че ли се огъна, още преди да я докосна, и аз с усилие се задържах да не падна през нея.

Освен това тук, в недрата на кулата, не можех изобщо да разбера какво виждам и дори сега ми е трудно да го сглобя от фрагментите, за които не мога да гарантирам. Трудно е да се каже какви бели полета попълва съзнанието ми, само и само да се избави от тежестта на толкова много неизвестни.

Златна светлина ли казах, че съм видяла? Щом заобиколих покрай ъгъла, тя вече не беше златна, а синьозелена и не приличаше на нищо, което бях виждала до момента. Светлината струеше вечна и ослепителна, кървяща и гъста, наслоена и попиваща. То така стъписа способността ми да възприемам форми, че се принудих да изключа зрението си и първо да се фокусирам върху сведенията от другите си сетива.

Звукът, който сега чувах, приличаше на кресчендото на разбиващ се лед или ледени кристали, създаващи неземния шум, който преди това погрешно бях взела за жужене и който сега започваше да придобива мощна мелодия и ритъм, изпълващи мозъка ми. Смътно и някак отдалеч осъзнах, че думите на стените също са пропити със звук, но преди не съм имала способността да го чувам. Вибрацията също имаше консистенция и тежест. Усещах парлива миризма, като на опадали листа в късна есен или огромен, далечен мотор на ръба на прегряването…и едновременно с това солен парещ вкус.