Джефф Вандермеер - Анихилация

Защото дори в този момент вярвах, че той извлича тези различни впечатления за себе си от съзнанието ми и ги изпраща обратно към мен като форма на камуфлаж. За да обърка биолога в мен, за да фрустрира логиката, която ми оставаше.

С усилие, което чувствах в стоновете на крайниците си и разместването на костите си, аз се извърнах от Пълзящия.

Това съвсем обикновено движение ме изпълни с такова облекчение, че прегърнах стената с всичките й студени грапавини. Затворих очи — защо ми беше зрението, щом само ме предаваше? — и заслизах заднешком надолу. Усещах светлината върху гърба си. Усещах музиката на думите. Пистолетът, който съвсем бях забравила, се впиваше в хълбока ми. Самата идея за оръжие сега ми се струваше също толкова жалка и безполезна като думата „проби“. И двете предполагаха някаква цел. Но каква цел можех да имам аз?

Направих само една-две крачки, когато усетих нарастваща топлина и тежест в гърба ми, някаква ближеща, плискаща влага, докато гъстата светлина се превръщаше в самото море. Помислих си, че всеки миг ще побягна, но не го направих. След още няколко стъпки започнах да се давя и осъзнах, че светлината наистина се е превърнала в море.

Някак си се давех, макар да не бях действително под вода.

В мен се надигна лудост, ужасяващата безлика паника на дете, паднало във фонтана, което за първи път осъзнава, докато дробовете му се пълнят с вода, че може да умре. Нямаше край, нямаше разминаване, нямаше справяне.

Успях само да си поема дълбоко дъх за последно и да го задържа в мига, в който ме заля мътният, синьозелен, светнал от искри океан. Продължавах да се давя и да се съпротивлявам, докато някаква част от мен не осъзна, че ще се давя вечно. Представях си как политам от скалите, как падам и ме блъскат вълните. Отнасят ме на хиляди мили разстояние, неразпознаваема, приела някаква друга форма, но запазила ужасния спомен за този момент.

После усетих как зад мен започват да се обръщат стотици очи и да ме наблюдават. Аз плувах в басейн пред погледа на чудовищно малко момиченце. Бях мишка на празен паркинг, следена от лисица. Бях плячка, достигната от морската звезда и завлечена на дъното на езерцето.

В някаква херметична част на съзнанието ми сиянието ми казваше, че трябва да приема смъртта си. Че няма да оцелея. Трябваше ли да намеря покой в това? Не го намирах. Аз бях като всеки друг организъм. Исках да живея. Толкова силно исках да живея, че ме болеше. Но не можех повече. Не можех дори да дишам. Затова отворих уста и приветствах водата, приветствах течението. Само че това не се оказа вода. И очите, които ме гледаха, не бяха очи; бях притисната от Пълзящия. Бях го приела в себе си и той целият беше върху мен; не можех да се движа, не можех да мисля, бях безпомощна и сама.

Върху съзнанието ми се изля бурен водопад, но водата се състоеше от пръсти, стотици пръсти, които опипваха и натискаха кожата на врата ми, а после се впиваха отзад през черепа ми и стигаха до мозъка ми… след това напрежението намаля, макар че впечатлението за неограничена сила не изчезна, и за известно време, докато още се давех, ме обзе ледено спокойствие, а през това спокойствие заструи монументална синьозелена светлина. Усетих мирис на изгоряло в собствената си глава и видях червени и жълти отблясъци; изпищях, защото имах чувството, че черепът ми се е разбил на прах, а после отново се е събрал прашинка по прашинка.

„Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“.

Това беше най-мъчителната агония, която някога съм изпитвала, сякаш метален кол ме пробождаше отново и отново, а болката се разливаше като втора кожа в контурите на тялото ми. Всичко се обагри в червено. Припаднах. Свестих се. Припадах и се свестявах, запъхтяна за глътка въздух, ритах с крака, дращех по стената за опора. Устата ми беше тъй широко отворена от писъците, че нещо влезе в нея. Стори ми се, че за минута съм спряла да дишам, но сиянието в мен не усети такова прекъсване. То продължаваше да насища кръвта ми с кислород.

Изведнъж гибелната инвазия изчезна, а заедно с нея и усещането за давене в гъстото море, което ме заобикаляше. Усетих тласък и Пълзящият ме отхвърли настрана, по стълбите надолу. Озовах се там смачкана и цялата в рани. Нямаше на какво да се облегна и се свлякох като чувал, строполих се пред нещо, което не би трябвало да съществува, не би трябвало да ме напада. „Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“. Поемах въздух на големи, разтрисащи глътки, отпуснала нараненото си тяло на стъпалата.