Джефф Вандермеер - Анихилация

И след като съдбата му е била определена… представете си експедициите — дванайсет или петдесет, или сто, няма значение — които продължават да установяват контакт с това същество или същества, превръщат се във фураж и се пресъздават. Експедиции, които влизат тук през тайно място на загадъчна граница, граничен пункт, който (може би) се отразява в най-дълбоките недра на Кулата. Представете си тези експедиции и осмислете факта, че в синки те продължават да съществуват в Зона X, под някаква форма, дори онези, които са се върнали, особено онези, които са се върнали. Съществуват паралелно, наслоени едни върху други, общувайки си по какъвто начин им остава. Представете си, че това общуване понякога придава свръхестествен оттенък на пейзажа наоколо поради нарцисизма на човешкия ни поглед, но това е само част от естествения свят тук. Може никога да не разбера кое е поставило началото на създаването на двойниците, но това едва ли има значение.

Представете си, че докато Кулата създава и пресъздава света от вътрешната страна на границата, тя бавно изпраща и посланици отвъд нея, и то още повече на брой, които започват да действат в обрасли градини и незасяти полета. Как пътува и колко надалеч? Какви странни смеси създава? Дали вече е прекалено късно? В някой бъдещ момент инфилтрацията може би ще стигне до някоя далечна крайбрежна скала и тихичко ще покълне в езерцата, които така добре познавам. Освен ако, разбира се, не греша, че Зона X се надига от сън, променя се, става различна от това, което е била преди.

Ужасяващото нещо, мисълта, от която не мога да се избавя след всичко, което видях, е, че вече не мога убедено да заявя, че това е лошо. Не и когато погледна девствената природа на Зона X, а после — света отвъд нея, който толкова сме променили. Преди да умре, психологът каза, че съм се променила, и според мен искаше да каже, че съм преминала към другата страна. Не беше вярно, но би могло да бъде. Сега виждам, че мога да бъда убедена. Един религиозен или суеверен човек, някой, който вярва в ангели и демони, сигурно ще го види другояче. Почти всеки ще го види другояче. Но аз не съм всички тези хора. Аз съм само биолог — не ми е нужно нищо от това да има някакъв по-дълбок смисъл.

Съзнавам, че всички тези размишления са непълни, неточни, безполезни. Но ако нямам истински отговори, то е, защото още не знаем какви въпроси да зададем. Инструментите ни са безполезни, методологията — увредена, подбудите — егоистични.

* * *

Не остана кой знае какво да ви разкажа, макар и да не успях да изложа всичко, както трябва. Във всеки случай приключвам с опитите. След като излязох от Кулата, се върнах за малко в базовия лагер, а после дойдох тук, на върха на фара. Посветих цели четири дни на разказа, който четете в момента, въпреки многото му недостатъци, и го допълних с още един дневник, в който са описани всичките ми открития от различните проби, взети от мен и от другите членове на експедицията. Дори написах бележка до родителите си.

Прикрепих всичко към дневника на съпруга си и ще го оставя тук, на върха на купчината под капака в пода. Масата и килимът са отместени, за да може всеки да ги намери. Върнах снимката на пазача на фара в рамката й и я закачих на стената на площадката. Не можах да се сдържа и направих още едно кръгче около лицето му.

Ако загатванията в дневниците са точни, когато Пълзящият стигне до края на последния си цикъл в Кулата, Зона X ще навлезе в конвулсивен сезон на барикади и кръв, катаклизми на линеене, ако щете. Може би дори разпален от активираните спори, разнасящи се от думите на Пълзящия. През последните две нощи виждам нарастваща фуния от енергия над Кулата, която се разлива в околната пустош. Макар от морето още нищо да не е излязло, забелязвам фигури, които вървят от разрушеното село към Кулата. В базовия лагер няма признаци на живот. На плажа долу не е останала дори една обувка от психолога, сякаш се е стопила в пясъка.

Стенещото създание още пази територията си в царството на тръстиките.

Всички тези наблюдения потушиха и последните въглени на изгарящата ми потребност да науча всичко… каквото и да е… а на негово място остава това, което винаги си е било там.

Сиянието в мен не е довършило делото си, то тъкмо започва, а мисълта постоянно да се наранявам, за да остана човек, ми се струва някак патетична. Чувствам как ме превземат думите от Кулата и спираловидният им ефект пише в мен по неведоми начини. Това чувство ме изпълва с желание да преодолея думите поне за малко, въпреки че те ме следват в собствената ми кожа.