Джефф Вандермеер - Анихилация

— Може би аз съм част от твоята действителност — каза той. — Може би не съществувам, освен за да откликвам на твоите призиви.

— В такъв случай се проваляш с гръм и трясък — отвърнах аз и отидох в кухнята, за да си налея чаша вода. Той беше вече на втората си чаша вино.

— Или успявам с гръм и трясък, защото ти искаш да се проваля — каза той, но с усмивка.

После се приближи зад гърба ми и ме прегърна. Имаше силни ръце и широки гърди. Дланите му бяха безнадеждни мъжки длани, като на същество, което трябва да живее в пещера, абсурдно силни и много полезни, когато излизаше с яхтата. Дали плаваше, за да открие нещо или да загърби нещо? Ухаеше на гумената миризма на лепенки, която го пропиваше като силен одеколон. Той целият беше една голяма лепенка, сложена направо върху раната.

— Призрачна птицо, къде щеше да бъдеш, ако не бяхме заедно?

Нямах отговор на този въпрос. Не тук. Но не и там. Може би никъде.

— Призрачна птицо?

— Да — казах аз, примирила се с прякора.

— Призрачна птицо, страхувам се. Страхувам се и трябва да те помоля за нещо егоистично. За нещо, за което нямам право да те моля.

— Все пак ми кажи. — Още бях ядосана, но през последните дни се бях примирила със загубата, бях я капсулирала, за да не му отказвам любовта си. Освен това част от мен се бунтуваше срещу систематичната загуба на полеви ангажименти и завиждаше на неговата възможност. И която се наслаждаваше на пустия паркинг, защото си беше само мой.

— Ще дойдеш ли да ме потърсиш, ако не се върна? Ако можеш?

— Ти ще се върнеш.

За да седнеш тук, като голем, изцеден от всичко, което познавам в теб.

Как ми се иска да му бях отговорила, дори да му бях отказала. Как ми се иска сега, когато е твърде късно, наистина да бях дошла в Зона X заради него.

* * *

Басейн. Скалист залив. Пуст паркинг. Кула. Фар. Всички тези неща са реални и нереални. Съществуват и не съществуват. Пресъздавам ги в съзнанието си с всяка мисъл, с всеки запомнен детайл, и всеки път по малко се различават. Понякога са маски и прикрития, понякога са нещо по-истинско.

Когато най-после стигнах на повърхността, легнах по гръб на върха на Кулата, прекалено изтощена да продължа и се усмихнах на простото, неочаквано удоволствие да усетя топлината на утринното слънце. Непрестанно пресъздавах света в мислите си, но пазачът на фара беше завладял съзнанието ми. От време на време вадех снимката от джоба си и се вглеждах в лицето му, сякаш той имаше някакъв друг отговор, който още не успявах да проумея.

Исках — беше ми нужно — да знам, че наистина съм го видял, че не е бил някакво привидение, създадено от Пълзящия, и се хващах за всичко, което подкрепяше това убеждение. Но най-убедителното доказателство беше не снимката, а пробата, взета от антрополога от края на Пълзящия — пробата, която се беше оказала човешка мозъчна тъкан.

Хванах се за това като за котва и започнах да оформям разказа за пазача на фара, доколкото можех, дори когато станах и тръгнах обратно към базовия лагер. Беше трудно, защото не знаех нищо за живота му, не разполагах с нищо, което би ми помогнало да си го представя. Имах само една снимка и спомена за онзи ужасен миг, когато го видях в Кулата. Мислех си, че това беше човек, водил може би някога нормален живот, но познатите ритуали, които придават нормалност на нещата, не му бяха помогнали. Той беше попаднал в буря, която все още бушуваше. Може би дори я беше видял от върха на фара — Събитието, което пристигаше като вълна.

И какво беше станало? Какво беше станало според мен? Представете си дълъг, дебел трън, забоден дълбоко в света. Впит в света. И от този трън се излъчва пулсираща, безкрайна потребност да асимилира и подражава. Асимилиращо и асимилирано взаимодействат чрез катализатора на набор от думи, захранващ двигателя на трансформацията. Може би това е същество, което живее в съвършена симбиоза с куп други същества. Може би е „просто“ машина. Но при всички случаи, ако има разум, той е много различен от нашия. То създава своя собствена екосистема, чиито процеси и цели са ни напълно чужди. Тя работи чрез върховни актове на отражение и, като остава скрита в много други отношения и без да се отказва от основите на своята другост, се превръща в това, което среща.

Не знам как този трън е стигнал дотук, нито отколко далече идва. Виждам в мислите си пазача на фара и тази треска, този трън, забоден в него, който бавно расте, без той да знае. Такова малко нещо, а голямо като цели светове. Виждам го как се мъчи да разбере какво му се е случило, но не успява. Виждам го как пада и трънът го приковава към земята, после под нея. Поглъща го. Преобразява го. Придава му нова цел и предназначение. Докато трийсет години по-късно един биолог за миг зърва това, в което се е превърнал. Катализатор. Искра. Двигател. Песъчинка, от която се ражда перла. Или просто неохотен пътник?