Джефф Вандермеер - Анихилация

* * *

Ще ми се да можех да кажа, че останалата част от пътя е минала като насън, като че ли наистина бях пламък, както ме бе видяла психологът, и гледах навън през собствения си огън. Ще ми се следващото, което видях, да беше слънцето и повърхността на земята. Но макар да си бях заслужила правото всичко да свърши… то не свърши.

Помня всяка болезнена и страшна стъпка нагоре, всеки миг от пътя. Помня как спрях преди ъгъла, зад който се криеше Пълзящия, все така зает с непонятната си задача. Не бях сигурна, че ще понеса още веднъж да изрови съзнанието ми. Не бях сигурна дали този път няма да полудея от усещането за давене, колкото и да си повтарях, че е илюзия. Но също така знаех, че колкото повече отслабвам, толкова повече ще ме предава умът ми. Толкова по-лесно щеше да стане да се скрия в сенките и да се превърна в черупка, бродеща из долните стъпала. Никога нямаше да имам повече сила и решителност, отколкото в този момент.

Изтласках от съзнанието си спомена за Скалистия залив и медузата в нейното езерце. Вместо това си спомних за дневника на съпруга си. Представих си го в лодката някъде на север. Замислих се как всичко — всичко — е горе, а долу вече няма нищо.

И отново прегърнах стената. Отново затворих очи. Отново преживях светлината, тръпнех и стенех в очакване морето да нахлуе в устата ми и главата ми пак да се разцепи… но това не стана. Нищо не стана и не знам защо, освен да приема, че след като ме е огледал и изпробвал, а после по някакви неизвестни критерии е решил да ме пусне, Пълзящият не изпитваше повече интерес към мен.

Затова, докато свивах зад следващия ъгъл, който щеше да ме скрие от погледа му, някаква упорита част от мен държеше да рискува да погледне за последен път назад. Един последен поглед на непокорство към нещо, което може би никога нямаше да разбера.

Сред няколкото образа, генерирани от Пълзящия, видях едва да прозира лицето на мъж, скрито в сянка и обградено от неописуеми твари, които можех да възприема единствено като негови тъмничари.

Изражението на мъжа издаваше толкова сложни, голи и крайни емоции, че ме прикова. В чертите му съзрях безкрайна мъка и тъга, но и просветването на мрачно удовлетворение и екстаз. Никога не бях виждала такова изражение. Но лицето бях виждала. Познавах го. Бях го виждала на снимка. Остри, проницателни очи. Гъста брада, под която беше загатната твърда брадичка.

Това беше пазачът на фара, уловен в съществото на Пълзящия. Последният пазач на фара ме гледаше не само от драгата страна на широка, непреодолима пропаст, но и от разстоянието на годините. Защото макар и по-слаб, с хлътнали очи и още по-изпъкнала брадичка, той не беше остарял и с един ден от онази трийсетгодишна снимка. Сега този човек съществуваше на място, което никой от нас не можеше да проумее.

Знаеше ли в какво се беше превърнал или отдавна беше полудял? Дали наистина можеше да ме види?

Не знам колко дълго ме бе наблюдавал, преди да се обърна и да го видя. Но аз задържах погледа му твърде за кратко и не мога да кажа, че помежду ни премина нещо. А колко ли време би било достатъчно? Не можех да направя нищо за него, а и в мен не бе останало място за нищо друго, освен за собственото ми оцеляване.

Може би имаше по-лоши неща от това да се удавиш. Не знаех какво е изгубил, нито какво е спечелил през последните трийсет години, но никак не му завиждах за пътуването.

* * *

Преди да дойда в Зона X, никога не сънувах или поне не помнех сънищата си. Съпругът ми го намираше за странно и веднъж ми каза, че сигурно е, защото живея в непрекъснат сън, от който никога не съм се будила. Може би е искал да се пошегува, а може би не. Все пак самият той е бил преследван с години от кошмарите си, бил е оформен от тях, докато накрая е видял какво означават и се е освободил от тях. Къща, мазе и ужасни престъпления, извършени там.

Аз обаче бях прекарала изтощителен ден в работата и го приех сериозно. Най-вече защото това беше последната седмица преди заминаването му с експедицията.

— Всички живеем в непрекъснат сън — възразих аз. — Будим се, когато нещо, някакво събитие, ако щеш, някакво дразнение смути това, което приемаме за действителност.

— А аз дразнение ли съм, което може да смути твоята действителност, призрачна птицо? — попита той и този път усетих отчаянието в гласа му.

— О, пак ли стана време да тормозим призрачната птица? — повдигнах вежди аз.

Не се чувствах толкова спокойна, колкото се опитвах да изглеждам. Беше ми лошо, но ми се струваше важно да се държа нормално пред него. По-късно, когато той се върна и видях какво може да бъде „нормалното“, ми се прииска да бях ненормална, да бях извикала, да бях направила каквото и да е, само да не се бях държала толкова банално.