Кен Гримвуд - Игра на живот

Забеляза я веднага — мокра черна коса, изваяни скули. Едри, но твърди гърди, стегнат корем, дълги, елегантни крака. Измъкна се от басейна, усмихната и лъчезарна под пустинното слънце, и тръгна към Джеф.

— Здрасти, свободно ли е тук?

Той кимна и с жест я покани да седне. Тя се излегна по гръб и отметна капещата си коса през облегалката на шезлонга да съхне.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — попита Джеф, като се опитваше да не се заглежда прекалено дълго и прекалено очевидно по блестящото й от ситни капчици тяло.

— Не, благодаря — отвърна тя, но се усмихна и го погледна право в очите, за да смекчи отказа си. — Току-що изпих едно „Блъди Мери“ и се чувствам малко замаяна на това слънце.

— Така действа, особено ако не си свикнал — съгласи се той. — Откъде си?

— От Илинойс, точно до Чикаго. Тук съм от няколко месеца и мисля да поостана. Ами ти?

— В момента съм в Атланта, но съм израсъл във Флорида.

— Аха, значи си свикнал със слънцето, а?

— Доста.

— Няколко пъти ходих в Маями. Хубаво е, но там не може да се играе.

— Аз пък съм живял в Орландо.

— Къде е това?

— Ами, близо е до… — Без малко да изтърси „Дисни Уърлд“, но се спря навреме; после понечи да каже Кейп Кенеди, въпреки че знаеше, че това не е истинското име, даже през 1988. — … до Кейп Канаверал — сети се най-накрая. Колебанието му сякаш я учуди, но неудобният момент отмина.

— Виждал ли си как изстрелват ония ракети?

— Естествено — отвърна той, като си мислеше за онзи път, когато с Линда ходиха през 1969 да гледат изстрелването на „Аполо 11“.

— Мислиш ли, че ще стигнат до Луната някой ден?

— Вероятно. — Той се усмихна. — О, между другото, казвам се Джеф. Джеф Уинстън.

Тя му протегна фината си ръка без пръстени и Джеф задържа пръстите й за миг.

— Аз съм Шарла Бейкър. — Дръпна си ръката обратно, прокара я през мократа си коса и надолу по врата. — Какво работиш в Атланта?

— Ами… всъщност още съм в колежа. Мисля да се захвана с журналистика.

Тя се усмихна добронамерено.

— Колежанче, а? Мама и татко сигурно са пълни с пари, щом могат да те изпратят в колеж, че и в Лас Вегас.

— Не — отвърна той развеселен. Тя самата надали бе на повече от двадесет и две-три години и той, разбира се, автоматично възприе възрастовата разлика в обратната посока. — Сам си плащам разходката. Спечелих на дербито в Кентъки.

Тя повдигна тънките си вежди, явно впечатлена.

— Я гледай! Имаш ли кола?

— Да, защо?

Дългите й загорели ръце лениво се извиха над главата, гърдите й издуха още повече материята на старомодния бански в целомъдрен стил. За Джеф ефектът бе по-еротичен, отколкото ако носеше някой от предизвикателно изрязаните модели от осемдесетте или съвсем нищо.

— Просто си мислех дали да не се махнем за малко от това слънце. Например да се разходим до Лейк Мийд. Какво ще кажеш?

Шарла живееше в миниатюрен двустаен апартамент между „Парадайз“ и „Тропикана“. Делеше го с момиче на име Беки, което работеше от четири следобед до полунощ на информацията на летището. Шарла, изглежда, не правеше нищо, освен да кисне из казината нощем и край басейните денем.

Не беше точно проститутка, просто едно от момичетата на Вегас, които искаха да си прекарват приятно и не отказваха някой малък подарък или шепа чипове от време на време. Джеф изкара с нея следващите четири дни и й купи няколко дреболии — сребърна гривна за глезен, кожена чантичка в тон с любимата й рокля, — но тя никога не спомена за пари. Ходиха да плуват в езерото, да видят язовира „Боулдър“, на шоуто на Синатра в хотел „Дезърт Ин“.

Но най-вече се чукаха. Често и паметно, в нейния апартамент или в стаята на Джеф във „Фламинго“. Шарла бе първата, с която лягаше, откак бе започнало всичко, и първата освен Линда, откак бе женен. Нейната пламенност в секса идеално пасваше на неговата. Колкото Джуди бе срамежлива, толкова Шарла бе необуздана и Джеф черпеше с пълни шепи от нейния горещ, непознаващ задръжки еротизъм.

Франк Мадок се възползва няколко пъти от услугите на обикновените момичета срещу заплащане, винаги на разположение във всеки хотел и казино, но най-вече прекарваше времето си на масите за блекджек. И печелеше. До надбягването в Белмонт бе успял да прибави към капитала си девет хиляди долара, от които щедро предложи на Джеф една трета за това, че бе финансирал цялото начинание. Сега двамата общо разполагаха с близо двадесет и пет хиляди долара на депозит в касата на хотела и Франк въпреки някои опасения бе склонен да се съгласи на предложението на Джеф да ги заложат всичките в предстоящото надбягване.