Кен Гримвуд - Игра на живот

— Какво?

— Казах на Стив, че в края на следващата седмица отново ще ида на гости на приятелката си в Бостън. Така че ще съм свободна от петък до понеделник. Можем да отлетим нанякъде, ако искаш.

— Ами… чудесно.

Какво друго можеше да каже? Щеше да е върхът на жестокостта да я посвети в онова, което добре знаеше — че днес е последният ден, който щяха да прекарат заедно. Идущият вторник, точно след пет дни, времето щеше завинаги да спре и за двама им.

— Не изглеждаш много очарован от перспективата — забеляза намръщено Памела.

Джеф разтегна устните си в усмивка и се опита да прогони мъката и страха от лицето си. Защо трябваше да убива наивната й вяра в годините, за които смяташе, че й принадлежат. Сега, в края на всичко, най-големият подарък, който можеше да й направи, бе една лъжа.

— Ще бъде прекрасно — опита се да прозвучи ентусиазирано той. — Просто ме хвана неподготвен, това е всичко. Можем да отидем където си поискаме. Само кажи: Барбадос, Акапулко, Бахамите… където и да е.

— Нямам особени предпочитания — повдигна рамене тя. — Стига само да е топло, тихо и да сме двамата.

Джеф знаеше, че ако отново отвори уста, гласът му щеше да го издаде, затова я целуна. Вложи цялата разкъсваща го мъка в тази целувка, която трябваше да й предаде чувствата му през всичките дълги години…

Памела внезапно изпъшка и се отпусна в ръцете му. Той я хвана за раменете и я задържа да не падне.

— Памела? Божичко, какво…

Тя се опомни, стъпи здраво на крака и вдигна лице към него.

— Джеф? О, не за бога, Джеф ?

Разширените й от изненада очи бяха побрали всичко: опомнянето, разпознаването, спомените. Събраният през всичките осем живота опит озари лицето и изкриви устните й в объркано изражение.

Тя се огледа наоколо и видя Ню Йорк, парка, навъсеното небе. Очите й се напълниха със сълзи и потърсиха неговите.

— Но аз бях… нали трябваше да е свършило!

— Памела…

— Коя година сме? Колко още ни остава? Не можеше да крие, трябваше да й го каже:

— 1988.

Очите й отскочиха към дърветата и пожълтелите листа по тях.

— Вече е есен!

Той приглади разрошените й коси с длан и дяволски му се прииска да скрие истината поне още за момент, но нямаше как.

— Октомври е — каза Джеф меко. — Тринадесети октомври.

— Значи… още само пет дни!

— Да.

— Не е честно — разплака се тя. — Последния път се бях подготвила, почти се бях примирила… — Памела спря и го погледна още по-удивено. — Защо сме заедно? — попита тя. — Защо не съм си вкъщи?

— Аз… трябваше да те видя.

— Но ти ме целуваше — възрази с обвинителен тон Памела. — Целуваше нея , жената, която някога съм била!

— Памела, помислих си…

— Въобще не ми пука какво си си мислил — прекъсна го рязко тя и го отблъсна от себе си. — Знаел си, че това не съм аз. Как си могъл да направиш нещо толкова… толкова перверзно?

— Но въпреки всичко това бе ти — настоя Джеф. — Вярно, не помнеше нищо, но пак беше ти и ние…

— Направо не мога да повярвам на ушите си! Откога продължава това? Кога си започнал?

— Почти преди две години.

— Две години! Използвал си ме като някаква си кукла, като…

— Въобще не беше така! Обичахме се, ти отново започна да рисуваш, тръгна на курсове по композиция…

— Не ме интересува какво съм правила! Ти си ме отмъкнал от семейството ми, излъгал си ме… и си знаел точно какво правиш, какви копчета да натиснеш… играл си си с мен!

— Моля те, Памела. — Джеф протегна ръце към нея в опит да я успокои, да я накара да проумее. — Не гледай на нещата от този ъгъл, опитай се…

— Не ме докосвай! — извика тя и отстъпи заднешком от мястото, на което само допреди минута се бяха целували. — Остави ме на мира, остави ме да умра! Нека и двамата умрем и да свършим веднъж завинаги с тази пародия!

Джеф се опита да я задържи, но тя побягна от него. Последната надежда в последния му живот вече я нямаше, изгубена сред тълпата на Седемдесет и седма улица, погълната от безличния и лаком град… за да намери смъртта си, неизбежната, сигурна смърт.

Джеф Уинстън умря в самота. И все пак смъртите му не бяха приключили. Осъзна се в кабинета си в WGYI, където така внезапно бе изгаснал първия от многото му животи. На стената висеше графикът с дежурства на репортерите, от бюрото го гледаха снимки на Линда, дори и преспапието, което се бе пукнало от изтърваната върху него телефонна слушалка, бе на мястото си. Той хвърли поглед към електронния часовник на стената: