Кен Гримвуд - Игра на живот

12:57 18 ОКТ 88

Още осем минути живот. Нямаше време да мисли за нищо освен за парещата болка и празнотата след нея.

Ръцете му се разтрепериха, в очите му напираха сълзи.

— Здрасти, Джеф. Относно новата кампания… — Началникът на „Личен състав“ Рон Суини стоеше в рамката на вратата и го гледаше. — Божичко, бял си като чаршаф! Какво ти е?

Джеф отново погледна към часовника:

13:02 18 ОКТ 88

— Разкарай се оттук, Рон.

— Да ти донеса ли „Алка-Зелцер“, или нещо такова? Да се обадя ли за лекар?

— Върви на майната си с твоя лекар!

— Извинявай, Джеф, просто исках…

Суини повдигна рамене и затвори вратата след себе си.

Тръпките в ръцете се качиха до раменете му и слязоха надолу по гърба. Той затвори очи, захапа долната си устна и усети соления вкус на кръвта.

Телефонът иззвъня. Джеф вдигна слушалката с трепереща ръка и затвори огромния цикъл, разпрострял се в цели десетилетия.

— Джеф — каза Линда. — Трябва…

Невидимият чук се стовари върху гърдите му и отново го уби.

Джеф се пробуди за пореден път и хвърли панически поглед към светещите червени цифри на стената:

13:05 18 ОКТ 88

Той замери часовника с преспапието и строши плексигласа. Телефонът иззвъня и продължи да звъни. Джеф изключи звука с крясък, нададен от безсловесното животно някъде дълбоко в него. После умря, свести се със слушалката в ръка, чу думите на Линда и умря отново, и отново, и отново: пробуждане и смърт, издигане и пропадане се сменяха по-бързо, отколкото можеше да ги възприеме и в крайна сметка всичко се сведе до онзи първи миг на смазваща болка в гърдите.

Разкъсаното съзнание на Джеф виеше за покой, но напразно; то търсеше утеха в лудостта или в забравата, навсякъде, където можеше да я открие… И все пак продължи да гледа, да чува, да усеща, да съзнава мъчението, затворен без изход в непроницаемия мрак между живота и смъртта, във вечния, осакатяващ миг на издъхването.

— Трябва… — достигна до ушите му гласът на Линда — … да поговорим.

Усещаше болка. Необходими му бяха няколко секунди, за да разбере откъде идва. От ръката — беше изтръпнала от стискане на слушалката. Джеф отпусна хватката и болката започна да се отдръпва от изпотената му длан.

— Джеф? Чу ли какво ти казах?

Опита се да говори, но от гърлото му излязоха само някакви нечленоразделни звуци, нещо средно между стон и мучене.

— Казах, че трябва да си поговорим — повтори Линда. — Трябва да седнем заедно и честно да си кажем всичко за нашия брак. Не знам дали все още можем да го спасим, но поне си струва да опитаме, не мислиш ли?

Джеф отвори очи и погледна часовника в библиотеката:

13:07 18 ОКТ 88

— Възнамеряваш ли да ми отговориш? Даваш ли си въобще сметка колко важен е за нас този въпрос?

Цифрите на електронния часовник мълчаливо се смениха и той вече показваше 13:08.

— Да — успя най-сетне да изтръгне някакви думи от себе си Джеф. — Давам си. Ще поговорим.

Линда изпусна от гърдите си дълга въздишка.

— Може вече да сме закъснели, а може и още да има време.

— Ще видим.

— Мислиш ли, че днес ще успееш да се прибереш по-рано от работа?

— Ще се опитам — отвърна Джеф със стегнато и пресъхнало гърло.

— Значи ще те чакам вкъщи — каза Линда. — Имаме да си кажем толкова много.

Джеф остави слушалката на вилката, без да откъсва поглед от часовника. Цифрите се смениха на 13:09.

Той премести ръка на гърдите си и усети равномерно сърцебиене. Жив. Беше жив и времето отново течеше нормално.

А дали въобще бе спирало? Може би бе претърпял съвсем лек сърдечен удар, накарал го да халюцинира. Не му се стори чак толкова невероятно. Самият той неведнъж бе чувал например за давещи се хора, които видели целия си живот като на кинолента. Дори когато изпита болката в гърдите си, помисли, че ще му се случи нещо подобно. Мозъкът бе способен на какви ли не чудеса, като например продължителни халюцинации, илюзии, съкращаващи или продължаващи времето, особено пък в момент на предсмъртна треска.

„Разбира се, че е така“, помисли си Джеф и избърса потта от челото си. Всичко бе толкова логично, много повече, отколкото да повярва, че е живял така дълго и е изпитал…

Погледът му падна върху телефона. Имаше един-единствен начин да провери опасенията си. Докато набираше номера на „информация“ в община Уинчестър, се почувства леко глупаво.

— За кой град да проверя? — попита операторът.

— За Ню Рошел, ако обичате. Има ли телефонен пост на името на… Робинсън. Стив или Стивън Робинсън.