Кен Гримвуд - Игра на живот

Последва кратка пауза, няколко прещраквания и после механичен монотонен глас му издиктува на запис номера, който търсеше.

Тогава реши, че може би някъде случайно е чул името и то се е набило в паметта му — от разказан виц или случка, знае ли човек. Какво пречеше да е станало точно така и после същото име да се е преплело в халюцинациите му?

Джеф набра продиктувания му номер. Обади му се детско гласче на момиченце, което несъмнено страдаше от хрема:

— Ааа… вкъщи ли е мама? — попита несигурно Джеф.

— Един момент. Мамо! На телефона!

След миг отсреща се чу неясен и запъхтян женски глас:

— Ало? — каза тя.

Беше му трудно да отгатне. Все пак жената дишаше учестено и…

— Прощавайте… Памела Робинсън ли е? Памела Филипс?

Тишина. Дори и дишането спря.

— Кимбърли — каза жената, — вече можеш да затвориш. Време е да си вземеш хапчето и да изпиеш една лъжица сироп за кашлица.

— Памела — каза Джеф, когато чу, че момичето затвори другия телефон. — Аз съм…

— Знам. Здравей, Джеф.

Той затвори очи, напълни гърдите си с въздух и бавно издиша.

— Значи… все пак всичко се е случило? Всичко? И „Звездно море“, и Монтгомъри Крийк, и Ръсел Хеджес? Разбираш за какво говоря, нали?

— Да. Самата аз доста се съмнявах, че съм го преживяла, преди да чуя гласа ти. Господи, Джеф, започнах да умирам отново и отново, толкова бързо, че…

— Знам. И с мен стана същото. Но преди да говорим за това, искам пак да те питам наистина ли си спомняш преживяното от нас? Всеки един живот?

— Помня ги до един. Първо бях лекар, после художник… ти писа книги и…

— Летяхме.

— И това си спомням. — Той чу въздишката й, пълна със съжаление, умора и още нещо. — Онзи ден в Сентръл парк…

— Мислех си, че живея за последен път, че ти вече няма да се върнеш. Никога. Имах нужда да съм с теб преди смъртта си, дори и само… с част от теб, която не ме познава.

Памела не каза нищо и тишината увисна помежду им, както и изгубените някога години.

— Какво ще правим сега? — попита най-сетне тя.

— Не знам — отвърна Джеф. — Все още не мога да разсъждавам нормално, а ти?

— И аз — призна Памела. — Не знам какво ще е най-добре и за двама ни. — Тя отново замълча и явно се колебаеше. — Знаеш ли… Кимбърли днес не е на училище, защото е болна. Затова и тя вдигна телефона. Освен това обаче днес за пръв път има менструация. Умрях точно в деня, в който тя стана жена. И сега…

— Разбирам.

— Никога не съм виждала децата си пораснали. Нито пък баща им. Кристофър трябва да постъпи в гимназия… Тези години са толкова важни за тях.

— И за двама ни е прекалено рано да правим някакви окончателни планове — каза Джеф. — Ще ни се наложи да осмислим толкова много събития, да свикнем с действителността около нас.

— Все пак аз страшно се радвам… че не съм си въобразила всичко това.

— Памела… — Той затърси думите, които най-точно можеха да изразят чувствата, напиращи в гърдите му. — Само ако знаеше колко…

— Знам. Това е достатъчно.

Джеф постави внимателно слушалката върху вилката и дълго я съзерцава. Възможно е да са преживели прекалено много заедно, да са видели и споделили повече, отколкото побират мерките на този свят. Успехи и загуби, придобивки и откази…

Памела веднъж бе казала, че само са променили нещата, без да ги подобряват. Не беше съвсем така. Понякога действията имаха положителен ефект върху света като цяло, понякога отрицателен, а най-често никакъв. Всеки техен живот бе неповторим, както е неповторим и всеки избор със своите непредвидими последици. И все пак бяха длъжни да вземат решения, да изберат. Той се бе научил да приема възможните загуби с надеждата, че положителните резултати от избора им ще натежат над тях. Знаеше, че единственият сигурен провал, при това най-тъжният, бе никога да не посмееш да рискуваш.

Джеф вдигна поглед и видя собственото си отражение в матовото стъкло на библиотеката: снопчета посивели коси, очертани пухкави торбички под очите, бръчки, врязващи се все по-дълбоко в челото му с всяка измината година.

„И все пак — разсъждаваше той — предстоящите години щяха да бъдат нови, изпълнени с непознати и непредсказуеми събития и усещания, от които досега бе лишаван. Нови филми и пиеси, нови технически открития, нова музика — Господи, как му се искаше да чуе песен, каквато и да е песен, но за пръв път!“

Необяснимият цикъл, в който се бяха въртели двамата с Памела, се оказа клетка, а не освобождение. Бяха се оставили да паднат в капана на сладката измама, че възможностите им са безгранични, също като Лидия Рендъл, която, заслепена от блясъка на младостта, си мислеше, че винаги ще има между какво да избира. „Имаме толкова много време “, беше му казала тя и сега собствените му думи към Памела отново изплуваха в съзнанието му: „Следващия път… следващия път.“