Кен Гримвуд - Игра на живот

На Петдесет и трета улица тя отново зави на запад и влезе в музея за модерно изкуство. Значи от детективската агенция, към чиито услуги Джеф се бе обърнал преди месец и половина, поне засега не бъркаха: на всеки две седмици, в четвъртък, Памела Филипс Робинсън вземаше електричката до Манхатън и посвещаваше следобеда на обиколка из градските музеи и галерии.

Той си купи билетче и я последва. Докато отваряше въртящата се врата, забеляза, че дланите му влажнеят от пот. За момент я бе изгубил от поглед.

Все още не бе съвсем наясно със себе си защо полага толкова много усилия, за да я види, пък било то и отдалеч. Отлично знаеше, че тази жена не е Памела, която е познавал и обичал, а и никога няма да бъде. Онази Памела бе приключила с преражданията си. Нямаше смисъл да се надява, че някога ще зърне онзи изпълнен с нежност и любов поглед, с който Памела го бе дарила в колежанския бар при поредното си пробуждане. Поглед, в който личеше споменът кой е и какво са преживели заедно в продължение на десетилетия.

Не, очите на тази Памела бяха обречени на вечна слепота за миналото й с Джеф. И все пак му се искаше още веднъж да надзърне в тях, да чуе гласа й. В крайна сметка изкушението се оказа по-силно от него, затова сега не изпитваше угризения, че му се подчинява, нито пък вина, че я следи.

Джеф първо надзърна в магазинчето на музея, помещаващо се в огромното фоайе, с надеждата, че Памела може би е спряла, за да си купи някоя книга или плакат, но не я откри сред клиентите. После се върна обратно и надникна в остъклената „Градинска зала“ и другите изложени на първия етаж експонати, но със същия успех. Не му оставаше друго, освен да се качи с ескалатора по горните етажи. Освен постоянната експозиция в момента в музея можеха да се видят и две други изложби. Едната бе посветена на стогодишнината от рождението на Мис ван дер Рое 93 93 Лудвиг Мис ван дер Рое (1886–1969) — американски архитект от немски произход. — Б.пр. , а другата представляваше ретроспекция на скулптора Ричард Сера. Джеф им хвърли бегъл поглед и продължи издирването.

На четвъртия етаж забеляза нещо, което го накара да се усмихне, въпреки надигащото се в гърдите му раздразнение. Управата на музея бе включила в изложбата на Ван дер Рое множество експонати, илюстриращи постиженията му в областта на мебелния дизайн и между тях се мъдреше и стол като избрания някога от Франк Мадок за директорския му кабинет в корпорация „Бъдеще“.

От Памела все още нямаше и следа. Дали щеше да се наложи да чака още две седмици, докато дойде в Манхатън, да я следи до друг музей или да инсценира неволно сблъскване още на гарата… Имаше нужда просто да я погледне в очите и да я чуе как изрича „Извинете“ или „Дванадесет без двадесет“, нищо повече.

Върна се на третия етаж в „Градинската зала“ и се облегна да си почине, загледан през остъклената стена. Памела стоеше на долния етаж сред скулптурната експозиция. Позна я по слънчево русата коса и небесносинята ленена рокля.

Когато Джеф слезе в долната зала, тя все още не бе помръднала от мястото си. Стоеше със скръстени ръце и съзерцаваше една от творбите на Сера. Джеф се спря на десетина метра от нея и в гърдите му се сборичкаха цял куп чувства и спомени. И тогава Памела внезапно се обърна към него и попита:

— Какво мислите за тази скулптура?

Не беше решил какво ще каже или направи, ако тя завърже разговор; не беше мислил дори какво ще се случи, след като се вгледа още веднъж в тези пронизващи зелени очи, които познаваше така добре… Не, възпря се Джеф, не познаваше очите й, зад тях се криеше душа, която му бе чужда и винаги щеше да остане такава. Тази жена щеше да живее само един живот, при това кратък и без повторения, в който той нямаше да играе никаква роля.

— Попитах какво мислите за Сера?

Пряма както винаги. Това явно бе черта от характера й, а не качество, придобито в резултат на дългите години живот.

— Малко е смущаващ за моя вкус — отвърна Джеф, но мислите му бяха далеч от изкуството.

Тя кимна сериозно.

— В повечето му работи като че ли е въплътена някаква скрита заплаха — каза Памела. — Като например в „Очертания II“, нали? Имам предвид онази с голямата метална чиния на пода и другата, закрепена на тавана точно над нея. Като я видя, и винаги се питам какво ли ще стане, ако горната се откачи и падне? Най-вероятно ще станете на пихтия, не мислите ли?

Не можеше да стои така и да си бъбри с нея за музейните експонати. Умът му въртеше като на кинолента епизодите от съвместния им живот: усмивката й от кабината на безмоторния самолет, Памела в кухничката в Майорка, Памела във всяко от многобройните легла, споделяни години наред… Паметта му, сякаш вдъхновена от видеотворбата й, бе монтирала серия от образи и картини, видени и преживени заедно.