Кен Гримвуд - Игра на живот

— И другата е същата — продължи жената срещу него. — Имам предвид „Верига II“. Знам, че е възнамерявал просто да пресъздаде разделението на пространството в едно помещение, видяно през неговите очи, но тези стоманени триъгълници по ъглите ме карат да се чувствам като обградена от гилотини. — Тя се засмя непринудено и укорително. — Може пък просто въображението ми да е прекалено мракобесно, знам ли.

— Не — отвърна Джеф, възвърнал самообладанието си. — Разбирам какво имате предвид. Аз го възприемам по същия начин. Стилът му наистина е много агресивен.

— Прекалено агресивен, мен ако питате. Той някак си влиза в противоречие със способността ми обективно да възприемам обикновените форми.

— Тази изглежда така, сякаш всеки миг ще се сгромоляса.

— Да, и другата също.

Джеф се разсмя пряко себе си и почувства същото спокойствие и лекота, което го обземаше винаги когато бе до нея и… Насили се да спре мислите си. Нямаше смисъл да си припомня времето, прекарано с друга, с жена, на която тази приличаше единствено по външността. И все пак, и все пак: и тази Памела притежаваше същото чувство за хумор, същата топлота, обвита от булото на преценяващия разум. Беше му приятно да разговаря с нея, макар че тя никога нямаше да си спомни за годините, прекарани заедно.

— Имам едно предложение — каза той, — защо не се махнем от тази зала, преди скулптурите на Сера да са ни затиснали, и не идем да обядваме някъде?

Хапнаха в бистрото срещу „Градинската зала“, посмяха се още малко на откровената заплашителност, лъхаща от скулптурите на Сера, и оплюха управата на музея за нежеланието й да излага творби на млади автори. Джеф й помогна да облече пуловера си, когато сянката на небостъргача отсреща падна на масата им, и не можа да се въздържи поне за миг да докосне до болка познатото лице.

Тя му разказа за провалената си кариера на художник, за радостите и огорченията, които й носеше животът на обикновена домакиня. От погледа на Джеф не убягнаха нито безпокойството в очите й, нито гнетящото чувство за пропилените възможности в живота, който на всичко отгоре беше към своя край, макар че единствено той го знаеше. А така му се искаше да й разкаже за всичко постигнато от нея преди.

Когато приключиха с обяда, над масата надвисна неловко мълчание и разговорът внезапно прекъсна.

— Е — каза той, като се чудеше как би могъл да удължи времето, прекарано с нея, — добре си побъбрихме.

— Да, наистина — отвърна Памела й пръстите нервно запревъртаха лъжичката от кафето.

— Често ли идвате в Ню Йорк?

— Два пъти месечно.

— В такъв случай може би…

Гласът му секна. Не бе сигурен какво иска да каже и дали въобще трябва да казва нещо повече.

— Какво? — наруши мълчанието тя.

— Може би някога пак ще се поразходим из музеите или пък ще обядваме заедно.

Памела отново повъртя лъжичката.

— Аз съм омъжена…

— Знам.

— Не мога просто така… искам да кажа, че не съм…

Джеф се усмихна и й подаде салфетката си.

— Това пък за какво е? — попита смутено тя.

— За да я накъсате на парчета.

Памела неочаквано се засмя и после го изгледа любопитно.

— Откъде знаете… — Тя поклати невярващо глава. — Знаете ли, имам чувството, че можете да четете мисли. Попитахте ме например дали обичам да рисувам делфини, без въобще да съм ви споменавала колко много обичам делфини и китове.

— И аз не знам как ми хрумна тази мисъл.

Тя бавно разкъса салфетката на две и го изгледа едновременно с любопитство и решимост.

— В „Гугенхайм“ има изложба на Джек Янгърман — каза Памела. — Следващата седмица мога да дойда да я видя.

Миризмата на мускус, останала след ласките им, изпълваше спалнята с цяла серия от спомени. Сладкият й, остър аромат отново вдъхна живот на нощите, прекарани под тежките завивки в къщата му в Монтгомъри Крийк, на окъпаните в слънце дни на яхтата в залива край бреговете на Флорида, на неделните утрини в апартамента им в Пиер… и най-сетне на следобедите; на откраднатите следобеди, продължаващи вече година в апартамента му в Ню Йорк.

Джеф погледна отпуснатата върху гърдите му глава със затворени очи и с по детски разтворени устни. В съзнанието му неканени изникнаха стиховете от „Бхагавадгита“, която Памела някога му бе рецитирала с толкова жар в къщата си в Топанга Каньон: