Кен Гримвуд - Игра на живот

— Не искам да си тръгват. Има още цял месец, докато… докато…

Той я прегърна и приглади косите й.

— Вече говорихме за това — каза нежно Джеф. — За тях ще е най-добре да имат няколко седмици, за да свикнат отново с баща си, да завържат нови приятелства… Това може да им помогне да преживеят шока по-леко.

— Джеф — изхълца Памела, — страх ме е! Не искам да умирам! Не и завинаги …

Той я притисна още по-силно и леко залюля тялото й. Усети, че й неговите сълзи потичат.

— Мисли си за това, което преживяхме. Мисли си за постигнатото от нас и се опитай да бъдеш благодарна за дадените ни възможности.

— Но можехме да направим толкова повече неща. Можехме…

— Шшшт — прошепна Джеф. — Направихме каквото бе по силите ни. Направихме много повече, отколкото някой от нас си е представял, че ще успее да постигне някога.

Памела се отдръпна и се вторачи в очите му, сякаш ги виждаше за пръв или за последен път.

— Знам — въздъхна тя, — само дето… толкова свикнах с безкрайните възможности, с времето … Никога не се тревожехме особено от грешките си, защото знаехме, че отново ще се върнем по същия път и ще ги поправим. Но не го сторихме, нали? Само променяхме нещата, без да ги подобряваме.

Един глас бръмчеше безспир в подсъзнанието на Джеф. Нямаше значение чий е или какво казва.

Памела бе мъртва и осъдена никога повече да не се появи на тази земя. Мисълта му подейства като сол в жива рана и го изпълни с непоносима мъка, каквато не бе изпитвал от смъртта на дъщеря си Гретхен. Джеф стисна юмруци и наведе глава под тежестта на неизбежното, на непоносимото… а гласът продължаваше монотонния си брътвеж:

— … да видите дали Чарли може да измъкне нещо от кмета Кош за посещението на Рейгън в Битбърг. Това събитие е с всички шансове да се превърне във водеща новина. Американската лига 91 91 Организация на американските военни ветерани, създадена през 1919 г.. — Б.пр. ще го захапе, а и в Конгреса се чуват недоволни гласове. Това… Джеф? Добре ли си?

— Да — вдигна глава той. — Нищо ми няма. Давай нататък.

Намираше се в заседателната зала на WFIY в Ню Йорк — радиостанция, специализирала се в новини и политика, където Джеф работеше като директор на новините, когато умря за пръв път. Седеше в края на голяма овална маса между редакторите на сутрешния и обедния блок. Останалите столове бяха заети от репортери. Макар и да не бе виждал хората в тази зала от десетилетия, Джеф веднага позна лицата им и разбра къде се намира. Всяка делнична утрин, години наред, бе присъствал на тези събирания за разпределение на ежедневните задачи и за планиране структурата на новинарските емисии през предстоящия ден. Джийн Колинс, дежурният обеден редактор, го разглеждаше загрижено.

— Сигурен ли си, че си добре? Можем спокойно да съкратим процедурата, и без това почти привършихме.

— Не се тревожи, Джийн, ще се оправя.

— Ами… добре. С две думи, това е всичко, що се отнася до Ню Йорк и местните новини. Сега на национално ниво. Знаете, че тази сутрин излита совалката…

— Коя? — изхриптя Джеф.

— Моля? — изгледа го учудено Джийн.

— Коя совалка?

— „Дискавъри“. Онази със сенатора на борда, коя друга? 92 92 Датата е 12.IV.1985, а името на сенатора — Джейк Гарн. — Б.пр. Слава богу поне за това.

Джеф въобще не бе сигурен, че веднага след окончателната смърт на Памела ще успее отново да се справи с паниката и напрегнатата атмосфера в радиото след трагедията с „Чалънджър“. Впрочем можеше и сам да се досети, ако бе помислил малко. Рейгън щеше да посети Битбърг през април 1985. Значи имаше още девет-десет месеца до избухването на совалката.

Всичките му колеги го гледаха стреснато и вероятно се чудеха защо изглежда така объркан и безпомощен. Да вървят по дяволите. Да мислят каквото си искат.

— Нека тогава да приключваме, Джийн.

Редакторът кимна и започна да събира разпръснатите по масата листи.

— Единствената друга заслужаваща внимание тема от днес е делото за изнасилване в Илинойс. Дотсън влиза в затвора, докато адвокатите му се подготвят да обжалват. Това е. Някакви въпроси?

— Заседанието на градската комисия по образованието, изглежда, ще е продължително — обади се един от репортерите — и се съмнявам, че ще успея в два да присъствам на награждаването на проявилите се през миналата година пожарникари. Какво да направя, да зарежа заседанието по-рано или ще изпратите друг да отрази наградите?

— Джеф? — обърна се към него Колинс.