Кен Гримвуд - Игра на живот

— Благодаря ви. Дали можете да ми кажете къде живее Джеф в момента?

— Замина за Калифорния и се установи в някакво малко градче. Всъщност живее извън него. Името му е Монтгомъри Крийк и е близо до границата с Орегон.

— Да — каза Памела, — знам къде е.

— И той така разправяше. Знаете ли, че той там няма дори и телефон, за бога. Направо ми прилошава, като си помисля какво ще стане, ако му се случи нещо. Макар че Джеф твърди, че имал подръка радиопредавател за всеки случай. Още не мога да си обясня какво го прихвана изведнъж. Уж възрастен човек, а така да зареже и работа, и жена… Ох, извинявай, миличка. Надявам се, че не съм изтърсила нещо нередно…

— Няма нищо, госпожо Уинстън.

— Та ти казвам, цялата работа ни дойде като гръм от ясно небе. Ако беше ученик, как да е, но той е мъж на години, скоро дори ще стане на четиридесет и… А, благодаря ти, скъпи. Памела, чуваш ли ме? Съпругът ми току-що донесе плика, който Джеф остави за теб. Каза, че когато се обадиш, просто трябва да го отворя и да ти прочета какво пише. Ако искаш, ще изчакам да си вземеш химикал и нещо за писане.

— Вече съм си взела.

— Добре тогава, да видим… Хммм. Човек би си помислил, че след толкова години и такава тайнственост ще има нещо повече от това.

— Какво пише?

— Само едно изречение е. Значи пише така: „Ако си решила да идваш, на всяка цена вземи и децата. Обичам те. Джеф.“ Само това. Записа ли го? Да ти го прочета ли пак?

— Не — отвърна Памела и върху внезапно порозовялото й лице изгря широка усмивка. — Благодаря ви много. Разбрах всичко.

Тя остави слушалката на вилката и погледна към стълбите за втория етаж. Кристофър и Кимбърли вече бяха достатъчно големи. Идеята да напуснат дома определено нямаше да им хареса, но скоро щяха да свикнат както с Монтгомъри Крийк, така и с Джеф.

Освен това, каза си Памела и прехапа устни, децата й нямаше да са далеч от дома толкова дълго. Щяха да са при баща си в Ню Рошел още преди да постъпят в колеж.

Три години и половина. Последният й риплей. Последните месеци и дни от невероятно дългия й живот.

Възнамеряваше да им се наслади до последната секунда.

Беше един от онези дъждове, които нито спират, нито пък се изливат като порой и най-сетне престават, а просто валят с тиха, затъпяваща настойчивост.

Седяха в къщата от два дни. Навън се стелеше лека мъгла, а вътре въздухът бе влажен и из него се носеше тежката миризма на нещо мокро. Кристофър бе забравил коженото си яке на парапета през нощта и го бе внесъл едва тази сутрин, за да се суши край печката.

— Кимбърли! — извика Памела почти отчаяно. — Ще спреш ли да тракаш по тази чиния!

— Не те чува — обясни Кристофър и се наведе над масата, за да повдигне слушалките от ушите на сестра си. — Мама иска да престанеш — надвика той пискливия звук от песента на Мадона „Като девица“.

— Направо спри касетофона — нареди Памела. — Не е прилично да слушаш музика, докато сме на масата и обядваме.

Момичето направи най-намусената и кисела гримаса, на която бе способно, но все пак свали слушалките и изключи уокмена.

— Искам още една чаша мляко — заяви заядливо Кимбърли.

— Млякото свърши — напомни й Джеф. — Утре сутринта ще сляза в градчето и ще купя. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Дано дотогава да е спряло, за да те заведа да разгледаме водопада.

— Вече съм го виждала този водопад — изскимтя Кимбърли. — Искам да гледам MTV.

Джеф се усмихна разбиращо.

— Виж, тук вече нямаш късмет — каза той. — Но пък можем да настроим приемника и да чуем какво си говорят в Китай или в Африка.

— Не ме е грижа какво си говорят в Китай и Африка! Скучно ми е!

— Тогава можем просто да си поговорим — предложи Памела. — Хората са създадени да общуват помежду си, забравихте ли?

— Да бе, как не — измърмори Кристофър. — За какво ли пък толкова си говорят хората.

— Ами разказват си истории например — обади се Джеф.

— Това е идея — зарадва се Памела. — Искате ли да ви разкажа една приказка.

— Стига, мамо — запротестира Кристофър. — Да не мислиш, че сме в детската градина.

— Не знам — каза замислено Кимбърли. — Може пък да е интересно. Отдавна не сме слушали приказки.

— А ти защо поне не опиташ? — обърна се към сина си Памела.

Кристофър вдигна рамене, но не отговори.

— Е, добре — започна тя. — Преди хиляди, хиляди години живял един делфин на име Ситаси. Един ден в главата му заговорили странни гласове, които обаче сякаш идвали не от океана, а далеч от небето над него. В онези времена хората и делфините понякога разговаряли, но…