Кен Гримвуд - Игра на живот

Джеф надникна в кухнята и видя Линда ядно надвесена над масата да ровичка из чинията си. Тя не си направи труда да вдигне глава. Джеф затвори очи и си я спомни на прага с букета маргаритки или на палубата на „Франс“ в топлите вечери. Но тези спомени бяха от друга жена, от човек, с когото бе споделял и най-съкровените си мисли, като се изключат преражданията, разбира се. Сега, когато помежду им се бяха възцарили продължителните мълчания, нямаше да помогнат и всички пари на света. Не и ако двамата вече не можеха свободно да си говорят за нещата от значение за тях.

Той измъкна палтото си от вградения гардероб в коридора и излезе от апартамента. Линда дори не си направи труда да го попита къде отива, а и той не й каза.

Снегът, който валеше навън, бе мръсен, мокър и приличаше на приказната феерия в Инсбрук, колкото и жената, която Джеф остави в кухнята на Линда, която бе обичал през последните деветнадесет години.

Реши, че този път бързо ще направи пари и ще се погрижи Линда да има достатъчно до края на живота си, макар и да не можеше да се насили да остане при нея. Единственият въпрос бе какво да прави със себе си до пристигането на Памела, когато и да станеше това.

Синята сойка, която прелиташе напред-назад и мъкнеше всевъзможни клечки, за да построи гнездото си на бряста в задния двор, бе първото нещо, което Памела видя. Загледана през кухненския прозорец в жизнерадостния танц на птичката, тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, преди да се огледа наоколо или да помръдне.

Правеше кафе и тъкмо бе на път да сложи хартиения филтър в кафеварката. Кухнята бе уютна и приятно позната. Е, по-различна от предния път, но тя добре я помнеше от първия си живот, преди да започне цялата история с преражданията. Миналият риплей не бе прекарала много време тук, защото бе заета в студиото с картините и скулптурите си, така че тогава кухнята носеше повече отпечатъка на домашната им прислужница, отколкото на нея самата. Сегашната кухня определено приличаше на нея или поне на жената, която бе по време на първия си живот.

На масата лежеше разтворен роман от Барбара Картланд, а до него последният брой на списание „Дом и градина“. По хладилника, с помощта на малки магнитчета във формата на кочани царевица и стръкове целина, бяха окачени най-различни изрезки и бележки, напомнящи й какво трябва да свърши. На един от шкафовете бе лепната рисунка на децата, правена от нея, на която липсваха майсторството и усещането за композиция, придобити от Памела в предното съществуване. Над масата се мъдреше голям стенен календар. Беше отворен на март 1984 със задраскани дати почти до края на месеца. Памела бе на тридесет и четири години. Дъщеря й Кимбърли трябваше скоро да е навършила осем, а Кристофър — единадесет.

Тя остави книжния филтър на масата и тръгна да излиза от кухнята, но се спря. Спомни си нещо и по устните й заигра усмивка. Памела се наведе, отвори един от долапите и заровичка измежду кутиите с брашно и ориз… Нямаше грешка. Добре запечатаното пластмасово пликче с марихуана и цигарени книжки си кротуваше там, където го помнеше. Единственият й порок в онези години, единственият начин да избяга за малко от досадната кухненска работа и разправиите с децата.

Памела прибра марихуаната на мястото й и тръгна към хола. Стените му бяха украсени със семейни снимки и с две картини, рисувани от нея още в колежа. Талантът, който лъхаше от тях, така и не бе развит в онзи пръв живот. Защо го бе оставила да загине?

От горния етаж се дочу приглушена музика. Тънкото гласче на Синди Лоупър, подобно на това на мишката от „Том и Джери“, пееше „Момичетата искат да се забавляват“. Кимбърли сигурно си бе дошла от училище. Кристофър пък най-вероятно се бе затворил в стаята си и си играеше с новия компютър „Епъл II“, подарен му за Коледа.

Памела седна на стола в коридора, взе молив и малко тефтерче от масичката на телефона и набра номера на „информация“ в Ню Йорк. Оказа се, че на името на Джефри Уинстън не е откриван телефонен пост както в Манхатън, така и в Куинс. Нямаше и Линда или Л. Уинстън. Е, Памела бе пробвала за всеки случай, тъй като по принцип не виждаше защо Джеф и Линда биха се върнали в Ню Йорк. Тя отново завъртя на „информация“, но този път в Орландо. Дадоха й номера на семейство Уинстън. Памела звънна и там и майката на Джеф вдигна слушалката:

— Добър ден, казвам се Памела Филипс и…

— Олеле, Боже! Джеф ни каза, че сигурно ще се опитате да се свържете с него, но това беше още преди години. Поне преди три години , а може да са и четири. — Гласът на жената стана приглушен, тъй като тя явно извърна глава: — Скъпи, обажда се онова момиче Памела Филипс, за което Джеф беше споменал. Можеш ли да ми донесеш плика, който той остави за нея? — После отново заговори в слушалката: — Памела? Нали не си затворила. Изчакай само за момент, миличка, Джеф остави едно съобщение за теб. Мъжът ми ей сегичка ще го донесе.