Кен Гримвуд - Игра на живот

Огромното шестметрово платно, грабващо вниманието на посетителя още с влизането, представляваше подводен пейзаж, който може да съществува единствено във фантазиите на художника. В далечината бе изобразен самотен планински връх с ясно очертани, симетрични контури и необезпокоявани от водата около тях вечни снегове. В подножието му плуваше стадо делфини. Когато погледна по-внимателно, Джеф установи, че два от делфините са нарисувани с неостаряващи човешки очи.

— Направо е поразително… — възкликна Линда. — Виж, виж и онази там.

Джеф се обърна на посочената страна. Макар и малка, картината бе не по-малко въздействаща от потопената планина. Представляваше изглед от кабината на безмоторен самолет, но пресъздаден така, че да обхваща възможно най-голям ъгъл. В предната част се виждаше лостът за управление, а през илюминаторите можеше да се забележи друг самолет в непосредствена близост до този… Двата летяха крило до крило, но не в небесната синева, а в мрачния безкрай на космоса, в орбитата на тъмнооранжева планета с пръстени.

— Радвам се, че успяхте да пристигнете — каза един глас зад Джеф.

Този път годините я бяха пощадили. Лицето й не бе сбръчкано или изпито както в Мериленд или пък в Ню Йорк, след като бяха открили Стюарт Маккауан. Макар пред него несъмнено да стоеше жена, наближаваща четиридесетте, лицето й определено излъчваше удовлетворение.

— Линда, искам да са запознаеш с Памела Филипс. Памела, това е съпругата ми Линда.

— Толкова се радвам да се запозная с вас — каза Памела и пое протегнатата ръка. — Вие сте даже по-хубава, отколкото ви описа Джеф.

— Благодаря. Не мога да изразя възхищението си от работата ви. Великолепна изложба.

Памела се усмихна щедро.

— Винаги е хубаво да чуеш подобни думи. Трябва обаче да разгледате и по-малките картини. Те не са толкова набиващи се в очи и стряскащи. Има дори и някои смешни, поне така мисля аз.

— Нямам търпение да разгледам цялата изложба — заяви ентусиазирано Линда. — Много любезно от ваша страна да ни поканите.

— Радвам се, че сте успели да дойдете чак от Флорида. Аз лично от години съм почитателка на книгите на съпруга ви, но едва преди месец успях да се запозная с него. Тогава реших, че може би ще ви допаднат някои от работите ми.

Памела се извърна към групичка хора, които седяха недалеч с чаши в ръка и си вземаха от купичките със салата.

— Стив — извика тя. — Ела, моля те. Искам да се запознаеш с гостите ми.

Един мъж с приветливо изражение, сиво сако и очила се отдели от групичката и се приближи към тях.

— Запознайте се със съпруга ми, Стив Робинсън — представи го Памела. — В света на изкуството се представям с моминското си име Филипс, но иначе съм си Робинсън. Стив, това са Джеф Уинстън и съпругата му Линда.

— За мен е удоволствие да се запознаем — усмихна се мъжът и стисна ръката на Джеф. — Истинско удоволствие. Мисля, че „На върбите окачихме арфите си“ е една от най-добрите книги, които някога съм чел. Тя ви спечели „Пулицър“, нали?

— Да — отвърна Джеф. — Фактът, че толкова много хора я харесаха, безспорно ме удовлетворява.

— Страхотна книга — продължи с похвалите Робинсън. — А и последната, за хората, които се завръщат по родните си места, също е чудесна. Двамата с Памела от дълго време сме ви почитатели; даже, струва ми се, някои от размишленията ви са повлияли изкуството й. Миналия месец, когато ми каза, че сте се запознали в самолета за Бостън, направо не можах да повярвам на ушите си. Това се казва съвпадение, а!

— Сигурно много се гордеете с нея — каза Джеф, за да избегне обсъждането на историята, съчинена от него и Памела, за да обяснят познанството си.

Тя му бе писала в началото на лятото. Искаше да го види, поне за кратко, преди тази последна есен. Искаше Джеф да присъства на откриването на изложбата й. Тази година Джеф не бе и стъпвал в Бостън. Ходи само тя, за да осигури алибито и на двама им. Той прекара една седмица в Атланта, където обикаля „Емъри“ и общежитията, замислен за всичко, случило му се след онази първа сутрин подир смъртта.

— Ужасно се гордея с нея — увери го Стив Робинсън и прегърна жена си. — Тя мрази да говоря така за нея и казва, че с думите си я пренебрегвам. Но как да не се хваля, когато просто се пръскам от гордост, като си помисля какво успя да постигне за толкова кратко време, при това с две деца на врата.

— За вълка говорим… — усмихна се Памела. — Ето ги там до скулптурата на феникса. Надявам се да не вършат много щуротии.