Кен Гримвуд - Игра на живот

— Прочела си… О, съвсем забравих, че си тук вече два месеца. Благодаря за комплимента, радвам се, че книгата ти е харесала. Тази, върху която работя в момента, е посветена на изгнаничеството. Взех интервюта от Солженицин, Перон… Ще ти изпратя екземпляр веднага щом я завърша.

Памела сведе поглед и подпря брадичката си с ръка.

— Не съм много сигурна, че идеята е добра.

В първия момент Джеф не разбра какво искаше да каже.

— Заради съпруга ти ли? — досети се той.

Тя кимна.

— Не че е някакъв ревнивец, но… О, Божичко, как да ти го кажа? Ако двамата с теб продължим да поддържаме връзка, да се чуваме по телефона, да си пишем, ще се наложи да даваме прекалено много обяснения. Нали разбираш в каква абсурдна ситуация ще изпаднем?

— Обичаш ли го? — попита Джеф и преглътна болезнено.

— Очевидно не толкова, колкото ти обичаш Линда — отвърна Памела със спокоен, но хладен тон. — Стив е почтен човек и ме обича по свой собствен начин. Най-главното обаче си остават децата. Кристофър е само на три години, а Кимбърли дори още не е родена. Не мога да я отделя от баща й, без дори да съм й дала възможност да го опознае. — В очите й внезапно проблеснаха ядни пламъчета, но тя побърза да ги потуши. — Дори и ти да го искаше — добави Памела.

— Памела…

— Не мога да пренебрегна чувствата ти към Линда — обясни тя. — Бяхме разделени един от друг прекалено дълго, за да проявявам собственически претенции, а и знам колко много означава за теб възможността да поставиш всичко на нова основа след провала на брака ти с нея.

— Това въобще не променя чувствата ми към теб.

— Знам — увери го меко тя. — Проблемът няма нищо общо с нас, но съществува и в момента ти си се посветил на него. Също както аз се нуждая от децата си и семейството. Отчаяно се нуждая от тях.

— Все още ли си ядосана за…

— За онова, което се случи предния път с Ръсел Хеджес ли? Не. Освен това не се сърдя на теб. И двамата сме виновни за трагедиите, които предизвикахме, но поне действахме добронамерено. През последните няколко месеца в онази ужасна къща така ми се искаше да се върна при теб, да ти се извиня за обвиненията си… но се заинатих. Все не успявах да се изправя лице в лице с вината си. Трябваше да я стоваря върху някого, за да запазя чистия си образ, но така и не мога да си обясня защо за ролята на този „някой“ избрах теб, а не Хеджес. Извинявай.

— Разбирам те — увери я той. — И тогава те разбирах, макар да ми беше тежко.

Копнежът в погледа на Памела, дълбокото съжаление отразяваха като огледало чувствата на Джеф.

— Сега ще бъде още по-тежко — каза тя и взе ръката му в меките си длани. — И на двама ни ще се наложи да проявим много разбиране.

Галерията се намираше на улица „Чеймбърс“ в ТриПоКа, т.е. триъгълника под канала — квартал, заместил Сохо като главно свърталище на артистично настроените натури в Манхатън. В средата на осемдесетте години обаче процесът, довел до Изхода от Сохо, се бе разгорял и в ТриПоКа: в страничните улички покрай Хъдсън скъпи ресторантчета и локали никнеха като гъби след дъжд, цените в магазините и галериите хукнаха да настигат порасналите доходи на клиентите си, а свободните пространства се превърнаха в лукс. Скоро младите живописци, скулптори и артисти, на чието присъствие забутаното преди кварталче дължеше метаморфозата си в процъфтяващо предградие, щяха да бъдат прокудени в друго бохемско убежище. Някое мрачно, потискащо и поради това достъпно кътче от иначе претъпкания остров вероятно вече ги очакваше и сънуваше славата.

Джеф забеляза ниско поставената месингова табелка с името на галерия „Хоторн“ и въведе Линда в някогашния пансион, залепен на гърба на склад за промишлени стоки. Влязоха в почти празно фоайе, изцяло боядисано в бяло и елегантно мебелирано с ниско черно канапе и бюро с разчупена форма насреща му. Единственото украшение висеше от тавана и представляваше удивително фина метална плетеница, чиито издължени елементи като че ли представяха в чист вид и доразвиваха идеите на фантастичните железни решетки, типични за вратите и балконите на Ню Орлиънс.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — посрещна ги момиче с тяло на вейка.

— Идваме за откриването — каза Джеф и й подаде поканите.

— Разбира се — отвърна момичето и задраска имената им в списъка пред себе си. — Заповядайте направо, моля.

Джеф и Линда минаха покрай бюрото и влязоха в изложбената зала. Стените и тук бяха стерилно бели. Стълпотворението от образи по тях можеше да изглежда безразборно, ако не бе постигнато умишлено. Едната част на залата бе разделена на малки сепарета, в които посетителите да могат спокойно да се насладят на предразполагащите към размисъл платна. Другата част приличаше по-скоро на хале, приютило по-мащабните творби и придаващо им допълнителен размах с размерите си и свободното пространство.