Кен Гримвуд - Игра на живот

Пространните размишления, предоставени му от Александър Солженицин — за изгнаничеството, а не за ГУЛАГ, — се оказаха, както бе споделил с Линда, най-проницателните от всичко събрано досега. Книгата му щеше да съдържа още част от кореспонденцията му с прогонения от Камбоджа принц Сианук, интервюта с Хуан Перон, взети в Мадрид и Буенос Айрес, както и разсъжденията на Нгуен Ван Тийо след падането на Сайгон. Джеф бе успял да се добере дори до аятолах Хомейни в убежището му край Париж. За да не остави никакво съмнение в пристрастие, той бе вмъкнал и мненията на десет политически бежанци, спасили се както от леви, така от десни деспотични режими.

Събраните бележки и записи просто преливаха от силни и дълбоко прочувствени изповеди и откровения. Сега вече работата на Джеф се свеждаше до това да отдели сърцевината на милионите изречени думи, да усили ефекта им, като изчисти фразите до кокал, и да ги вмъкне в най-подходящия контекст. Бе решил да нарече книгата „На върбите окачихме арфите си“, вдъхновен от сто тридесет и седмия библейски псалм:

Джеф лапна последното парченце лимонов кекс и побърза да го полее с прясно свареното ароматно кафе.

— Колко още мислиш, че ще… — започна Линда, но острият звън на телефона върху бюрото на Джеф не й даде възможност да довърши въпроса си.

— Ало?

— Ти ли си, Джеф? — долетя един глас, който му бе познат от три различни живота.

Не знаеше какво да каже. През последните осем години толкова много бе мислил за този момент — със страх, с очакване, дори с убеждение, че той просто никога няма да настъпи. И сега, изправен пред него, Джеф откри, че гласът му изневерява и че всички грижливо репетирани реплики се разбягват като прозрачни пролетни облачета, подгонени от вятъра.

— Можеш ли да говориш? — попита Памела.

— Не съвсем — отвърна Джеф и погледна притеснено Линда.

По изражението й личеше, че е забелязала промяната в него и го гледа любопитно, но без подозрение.

— Разбирам — каза Памела. — Тогава какво, да се обадя по-късно или да се срещнем някъде?

— Така ще е по-добре.

— Как? Да се обадя по-късно?

— Не. Не, мисля, че трябва да се видим, и то в най-скоро време.

— Можеш ли да дойдеш в Ню Йорк? — попита тя.

— Да. По всяко време. Само кажи кога и къде?

— Сега в четвъртък. Става ли?

— Няма проблеми — увери я Джеф.

— Значи в четвъртък следобед в… „Пиер“. В бара.

— Устройва ме. Какво ще кажеш за два часа?

— На мен ще ми е по-удобно в три — отвърна Памела. — В един имам среща на другия край на града.

— Добре. Тогавааа… ще се видим в четвъртък.

Джеф затвори и си даде сметка колко ли разтреперан и блед трябва да е.

— Обажда се… един приятел от колежа. Мартин Бейли — излъга той и моментално се прокле, че го прави.

— А, сещам се. Съквартирантът ти, нали? Да не се е случило нещо? — поинтересува се Линда, искрено загрижена.

— Явно има доста неприятни семейни проблеми. Може дори да се стигне до развод. Много е разстроен и иска да си поговори с някого. Ще се наложи да прескоча до Атланта за два-три дни, за да видя мога ли да помогна с нещо.

Линда се усмихна състрадателно, невинно, но на Джеф не му стана по-леко от факта, че тя така бързо повярва на плитко скроената лъжа. Напротив, чувстваше се ужасно виновен и болката от вината приличаше на физическа. Не можеше да се заблуждава, че не се радва на срещата с Памела след три дни, и това още повече засилваше угризенията му.

Джеф излезе от стаята си в „Пиер“ в два и двадесет и взе асансьора за партера. Долу зави вляво и бързо намери облицования с мрамор вход на кафе „Пиер“. Откри закътана масичка близо до барплота, поръча си питие и нервно зачака, като през минута поглеждаше към входа. Толкова много спомени го свързваха с този хотел. През първия си риплей отседна тук с Шарла и двамата гледаха онези драматични Световни серии през 1963, а после неведнъж бе идвал тук заедно с Памела.

Тя се появи в три без пет. Правата й руса коса си бе същата, каквато я помнеше, очите й също. Чувствените устни все така придаваха на лицето й сериозно изражение, но онази горчивина и мъка, които Джеф помнеше от последните години в Мериленд, вече я нямаше. Носеше малки сапфирени обеци, за да подчертае очите си, палто от кожа на сребърни лисици… и светлосива елегантна рокля за бременни. Памела бе бременна поне от пет-шест месеца.