Кен Гримвуд - Игра на живот

— За мен той може да е последен — промълви Памела. — Този път закъснях почти с осем години, а следващия сигурно ще се появя едва през осемдесетте. Ще ме чакаш ли дотогава. Ще…

Джеф я притегли към себе си и спря недоверчивите думи с устни, пръсти, милувки. Останаха така, прегърнати в притихналия цилиндър, осветени от проблясващите спомени и стоплени от взаимните обещания да прекарат заедно последния си, кратък живот.

— Какво ти става, оглуша ли? И намали проклетия телевизор. А бе ти откога започна да гледаш фигурно пързаляне?

Беше гласът на Линда, но не такъв, какъвто го познаваше. Не, този глас принадлежеше на далечното минало — напрегнат и саркастичен.

Тя влезе в стаята и намали звука на телевизора. На екрана Дороти Хамил се пързаляше и въртеше грациозно върху кънките и след всеки скок високо вързаната й коса заставаше в първоначалното си положение като добре дресирано куче.

— Казах, че вечерята е готова. Ако искаш да ядеш, ела в кухнята. Може и да съм ти готвачка, но нямам намерение да ти слугувам.

— Да, добре — отвърна Джеф, който се мъчеше да се ориентира и нагоди в новата обстановка. — Всъщност аз май не съм много гладен.

Линда се намръщи презрително.

— Искаш да кажеш, че не ти се яде моята манджа ли? Сигурно предпочиташ омари, а? С пресни аспержи? А шампанско няма ли да поискаш?

Дороти Хамил направи последен пирует и късата червена поличка се завъртя около бедрата й. Когато приключи със съчетанието, тя се усмихна и премигна към обектива. Операторът реши да повтори изражението й на забавен кадър: приветливото лице, бавно разпъващата се усмивка, подобна на изгряващо слънце, и премигването, което зрителите трябваше да възприемат като израз едновременно на скромност и чувственост. В този изкуствено удължен миг момичето изглеждаше същинско олицетворение на свежест и младежка енергия.

— Кажи ми само — продължаваше да нервничи Линда, — само ми кажи какво изискано ястие ще обичаш за утре вместо картофената яхния? Но после ми кажи и откъде да намеря пари да купя продуктите, а?

Замръзналото върху екрана изображение на Дороти Хамил изчезна и на негово място тръгна една от импресиите на Ей Би Си за австрийския град Инсбрук. Значи бе гледал репортаж от зимната олимпиада през 1976. Двамата с Линда трябваше да се намират във Филаделфия. По-точно в Камдън, Ню Джърси, където живееха, докато Джеф работеше в радиостанцията WCAU отвъд реката.

— Е? — не се отказваше Линда. — Имаш ли някакви остроумни предложения какво по-точно можем да си купим за ядене следващата седмица освен пиле и картофи?

— Линда, моля те… нека да не го правим сега.

— Какво да не правим, Джефри?

Линда чудесно знаеше колко мрази да го наричат с пълното му име и когато го правеше, то бе с единственото намерение да го предизвика.

— Нека да не се караме — каза помирително той. — Вече няма за какво да се караме. Всичко… се промени.

— А, така ли? Че кога успя да го промениш? — Тя сложи ръце на кръста и бавно се извърна, за да огледа мизерния апартамент и взетите под наем мебели. — Мен ако питаш, всичко си е все същото. Освен ако след всичките тези години не ми изтърсиш, че най-после са ти дали по-добре платена работа.

— Остави сега работата. Тя не е важна. От днес нататък няма да се притесняваме за пари.

— Това пък що за глупости са. Да не би да си спечелил от тотото?

Джеф въздъхна и изключи телевизора с дистанционното.

— Няма значение — каза той. — Важното е, че повече няма да ни липсват пари. Засега просто ми повярвай.

— Пак почна с големите приказки. Лесно ти е да говориш на едро, нали? Вечно с тях те помня, с прословутата ти „телевизионна журналистика“, как си щял да станеш новинарска звезда, един съвременен Едуард Р. Мъроу. Боже мили, как съм ти вярвала навремето! И какво излезе накрая? Сменяш забутани радиостанции като носни кърпички и ме мъкнеш из цялата страна, за да живеем в дупки като тази. Според мен просто те е страх да успееш, Джефри Л. Уинстън. Страх те е да се хванеш в телевизията и да се набуташ сред истинските професионалисти, защото те втриса само от мисълта, че може и да не си това, за което се мислиш. А аз вече започвам да се убеждавам, че наистина не си.

— Стига, Линда, престани веднага. Така не помагаш нито на себе си, нито на мен, а освен това само си губиш времето.

— Разбира се, че ще спра. Ще спра, и то завинаги.

Тя влетя обратно в кухнята. Джеф я чу как трака чиниите и приготвя вечеря само за себе си, като нарочно тряска вратите на шкафовете и приборите. Беше сменила тактиката и сега прилагаше „мълчалив тормоз“. Скандалите с нея бяха започнали някъде по това време, за да станат все по-дълги и чести с напредването на годините. Караха се почти винаги за пари, защото те се оказаха най-очевидният източник на трудности. Истински важните проблеми обаче бяха много по-дълбоко вкоренени в тях и се задълбочаваха от неспособността им да обсъждат нещата, които ги тревожеха най-силно като например извънматочна бременност. Беше се случило миналата година и така и никога не повдигнаха въпроса какво бе означавало това разочарование за всеки от тях, какво можеха да сторят, за да го преодолеят и да продължат напред заедно.