Стивън Кинг - Град Отчаяние

Джони отвори уста да му отговори, но отново замълча. Да говори или да не говори, това беше въпросът.

Полицаят бързо разреши историческата дилема вместо него. Без да вдига очи от кормилото, без дори да погледне към огледалото за обратно виждане, той опря двойната цев на карабината на дясното си рамо и я насочи през мрежата. Джони инстинктивно се отмести леко вляво, опитвайки се да не гледа очи в очи огромните черни дупки на дулата.

Но въпреки че полицаят продължаваше да стои приведен напред, цевите на карабината проследиха движението на арестанта, все едно някой ги командваше с дистанционно управление.

„Може би има огледало в скута си — помисли си Джони, после се допълни: — Но каква полза? Най-много да види покрива на шибаната кола. Какво по дяволите става тук?“

— Не ми отговори — рече полицаят. Мрачният му тон издаваше известна заплаха. Главата му стоеше все тъй килната напред. Свободната му ръка продължаваше да тропа по кормилото. Нов повей на вятъра подхвана колата, посипвайки прозорците с облаци пясък и червеникав прах. — Искам да ми отговориш. Не съм човек, който чака до безкрайност. И не съм длъжен да чакам. Все ще се намери някой друг да мине. Така че… Ти изобщо разбра ли какво те попитах преди малко?

— Разбрах — отвърна му с треперещ глас Джони. — „Пневма“ е стар гностически термин, означаващ „дух“. „Саркс“ се нарича тялото. Ти каза, поправи ме, ако греша — „само не с карабината, моля те, не ме поправяй с карабината“ — че съм пренебрегвал духа си за сметка на тялото. Може и да си прав. Твърде е възможно да си прав.

Отново се премести надясно. Двойното дуло на свой ред отново застана срещу очите му, колкото и Джони да беше сигурен, че при движението си не е издал нито звук. Полицаят нямаше как да го е видял, освен ако няма пред себе си монитор или знаеше ли и той какво.

— Не се бъзикай с мен! — предупреди го полицаят, все едно подобни игрички му омръзваха. — Това може само да утежни положението ти.

— Аз… — Джони прокара език по устните си. — Съжалявам. Не исках да…

— „Саркс“ не значи „тяло“, „тяло“ е „сома“. „Саркс“ се казва на плътта на тялото. Тялото е съставено от плът — така както се знае, че словото е приело плътски образ при раждането на Исус Христос, — но тялото не е само плът. Общият сбор е нещо повече от отделните части, взети заедно. Толкова ли е трудно за интелектуалец като теб да го разбере?

И през цялото това време карабината не преставаше да го преследва. Все едно се насочваше по топлината на тялото му.

— Аз… никога…

— Никога не си се замислял над нещата от подобна гледна точка? О, я недей ми ги говори тия! Дори един духовен наив като теб трябва да разбере, че печената кокошка се различава от кокошката в курника. „Пневма“… „сома“… и „с-с-с“…

Насред изречението гласът му стана по-плътен, като на човек, който бърза да се доизкаже, преди да е кихнал. Изведнъж пусна карабината на седалката до себе си, пое дълбоко въздух (при което седалката му се изпъна още по-назад, притискайки повторно контузеното коляно на Джони) и даде пълна воля на кихавицата си. От носа му обаче не се разхвърчаха сополи, а кръв и някаква червеникава слузеста гадост, която се проточи на дълги, сякаш найлонови влакна. Въпросната гадост — вероятно секрети от гърлото и синусите на полицая се удари право в предното стъкло на колата, олигави и кормилото, и таблото. Разнесе се непоносима воня, като от развалено месо.

Джони скри лицето си в шепи и извика от ужас. Нямаше как да не извикаш; усещаше чак очните си ябълки да играят в черепа, все едно го бяха включили в електрическа мрежа.

— Тц-тц, няма по-лошо от летните настинки, нали така? — попита ченгето с мрачния си замислен глас. Прокашля се, колкото да прочисти гърлото си и изплю внушителна храчка с големината на киселица, която се залепи на таблото. Увисна за миг, след което бавно и безшумно, подобно на охлюв, се разтегли по плота на полицейската радиостанция, оставяйки след себе си кървава диря. Закачи се за малко на долния ръб на радиото, след което звучно се разпльока на пода.

Джони затвори очи и тихо изстена в дланите си.

— Ето на това казваме „саркс“ — заключи полицаят и запали двигателя. — Би било добре да го запомниш, ще ти потрябва… Щях да кажа: „за следващата книга“, но не мисля, че следваща книга изобщо ще има, нали така, господин Маринвил?

Джони предпочете да не му отговаря, но от погнуса се страхуваше да покаже лице иззад шепите си. Мина му през ума, че навярно нищо от това, което сега изживяваше, не се случваше наистина, че по някакви странни обстоятелства е попаднал в лудницата и там са му внушили подобни кошмарни халюцинации. Но винаги трезвият му вътрешен глас отхвърляше подобни предположения. Пък и как с тази смрад в купето…