Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Така ти се пада! Хич не мисли, че ще ти съчувствам.“

Ченгето отвори вратата за шофьора, вкара главата си в отвора и го изгледа през мрежата, отделяща предните седалки от задните. Размърда ноздри и подуши въздуха. На Джони му се сториха огромни като игрище за боулинг.

— Да не си повръщал в колата ми, господарю Джим? Защото ако си го направил, първата ми работа, щом слезем в града, ще е да ти връча някоя голяма лъжица.

— Не съм повръщал — успокои го Джони. Свежа кръв потече отново към гърлото му и гласът му пак се изгуби. — Гади ми се, но не съм повръщал. — В действителност последните думи на полицая му вдъхваха известна надежда. „Първата ми работа, щом слезем в града…“ — беше рекло ченгето, а това означаваше, че засега няма намерение да го изрита от колата си, да го гръмне в черепа и да го погребе до мотоциклета.

„Освен, ако не се опитва да ме баламосва. Иска му се да поуспокои нервите ми, та да му бъде по-лесно да върши с мен, каквото си пожелае…“

— Страх ли те е? — интересуваше се полицаят, както стоеше все тъй наведен през вратата от другата страна на мрежата. — Хайде, господарю Джими, признай си! Винаги разбирам, когато ме лъжат. Так .

— Разбира се, че ме е страх.

Вместо „разбира се“ Джони избоботи нещо като „размира се“, сякаш беше настинал.

— Добре. — Полицаят седна зад кормилото. Свали си шапката и я изгледа недоволно. — Малка ми е. Една кучка, дето пее фолк-рок, ми унищожи старата. При това дори не благоволи да ми изпее „Заминавам с шибания самолет“.

— Колко ужасно — съгласи се Джони, без да разбира ни най-малко за какво става дума.

— Лъжливите устни да оставим затворени — отсъди философски полицаят и захвърли очевидно чуждата шапка на седалката до себе си, където държеше някаква мистериозна мрежа, цялата в шипове. Облегалката се прегъна под огромната му тежест и с все сила притисна левия крак на Джони.

— Хей, стани! — изкрещя от болка Джони. — Ще ми смачкаш крака! Божичко, ще умра от болка!

Полицаят не благоволи да му отговори, вместо това натискът върху и така контузения крак на Джони се усили. Арестантът прегърна с две ръце коляното си и с последни усилия успя да го издърпа встрани от седалката. От силния напън от носа му пак шурна кръв, та за малко да се задави. Този път му се повдигаше наистина.

— Копеле! — изрева Джони, преди гласът му да се изгуби сред спазмите на мъчителна кашлица. От устата му се разхвърчаха кървави храчки. Но полицаят и на това не обърна внимание. Беше привел глава и мълчаливо барабанеше с пръсти по кормилото. Дишаше тежко и гърлото му хриптеше — за момент Джони дори си помисли да не би онзи да хихика от злорадство. Но като че причината бе друга. „Дано се окаже астма — помисли си Джони. — И дано се задушиш от нея.“

— Слушай — отвори той отново уста, опитвайки се да прикрива истинските си чувства, — имам дужда от дещо за доса си… носа си. Да спре болката. И аспирин ще свърши работа. Имаш ли да ми дадеш аспирин?

Полицаят нищо не отговори. Стоеше все тъй приведен над кормилото и барабанеше тихо с пръсти.

Джони отвори уста да каже нещо друго, но в крайна сметка предпочете да я затвори. Ужасно го болеше, така си беше. Откакто беше на този свят, не помнеше подобна болка дори когато през 89-а изхвърли камък през пикочния си мехур. И все пак не му се искаше да умре. А нещо в държанието на полицая, който се бе отнесъл далеч в мислите си — навярно вземаше изключително важни решения, — намекваше, че смъртта може би е по-близо, отколкото се очакваше.

Затова си каза, че занапред ще си трае, и зачака да види какво следва.

Времето си течеше. Сенките, които хвърляха планините, се приближаваха и натежаваха над пустинята. Койотите обаче се бяха смълчали. Полицаят така и не повдигаше глава, все едно медитираше, и с пръстите си следваше все същия ритъм по кормилото. Дори когато втори камион профуча в източна посока или когато по-късно ги задмина лека кола, устремена на запад, той не се обърна да ги погледне.

Най-накрая полицаят вдигна някакъв предмет от седалката до себе си: беше старомодна карабина-двуцевка. Разгледа я подробно отблизо и подметна:

— Най-вероятно не е никаква фолк-рок певица, но че направи всичко възможно да ме убие, в това можеш да си сигурен. Ей с това тук.

Джони не отвърна нищо, чакаше да чуе продължението. Пулсът му беше спокоен, но сърцето туптеше съвсем отчетливо в гърдите му.

— Ти така и не написа духовно възвисен роман — сподели разочарованието си ченгето. Говореше бавно, произнасяйки внимателно всяка отделна дума. — Ето това е твоят голям провал, който никой никога не споменава. А тъкмо на него се дължи това твое въздухарско, самодоволно поведение. Та ти изобщо не се занимаваш с духовната си същност. Подиграваш се Господа, своя Създател, а по този начин нараняваш собствената си пневма и вместо нея възхваляваш калта, която е твоят саркс. Разбираш ли ме?