Стивън Кинг - Град Отчаяние

А сега кое по-напред?

Дори нямаше представа къде се намира, само…

— Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50 — заговори той в мобифона. Очите му смъдяха от капките пот, които пробиваха през клепачите. — Не знам на какво разстояние, шейсет-седемдесет километра поне, може и повече. Малко по-нагоре по пътя има една изоставена каравана. Има едно ченге… не е щатски полицай, ами мисля, градски, само дето не знам дори от кой град… Не пишеше на колата… Дори не знам името му… — Колкото повече приближаваше полицаят, толкова по-бързо говореше и Джони; скоро нищо нямаше да му се разбира.

„Спокойно, спокойно, онзи е все още на стотина метра, имаш достатъчно време. За Бога, говори за всичко, което ти дойде на ума: направи това, за което ти плащат, за което цял живот са ти плащали. Влез в нормален човешки разговор!“

Никога досега през живота си Джони не беше говорил, за да спаси собствения си живот. Беше общувал, за да прави пари, за да си печели име сред висшите кръгове, понякога, подобно на свиреп лъв, да извисява глас в името на някоя кауза. Всички тези неща знаеше как да ги направи, но да говори за собственото си спасение се оказваше непосилна задача. Ами ако ченгето вдигнеше поглед от краката си и го видеше… Той самият се беше свил на кравай, но антената на мобифона стърчеше, нямаше как да не стърчи…

— Той ми взе мотора, Стив. Взе ми мотора и го закара в пустинята. Зари го целия с пясък, но с този вятър, който духа… Намира се навътре в пустинята на километър-два от караваната, за която споменах, от северната страна на пътя. Ако слънцето е достатъчно високо, можеш да го видиш.

Джони преглътна и продължи:

— Извикай полиция… щатска полиция. Кажи им, че съм бил отвлечен от полицай, русокос и с огромни размери… искам да кажа, тоя е направо исполин. Разбираш ли ме какво ти говоря?

Но никой нищо не отговори в слушалката. Чуваше се само воят на вятъра и от време на време поредното изпукване по линията.

— Стив! Стив, там ли си?

Не, не беше.

На екрана на мобифона стоеше само една чертичка. Връзката се беше прекъснала. До такава степен се беше концентрирал върху това, което трябваше да каже на приятеля си, че нямаше и представа кога го е изгубил безвъзвратно. Нямаше откъде да знае и колко е успял да чуе Стив.

„Джони, сигурен ли си, че изобщо си разговарял с него?“

Този път вътрешният му „аз“ заговаряше с гласа на Тери — глас, който понякога Джони обожаваше, понякога до дъното на душата си ненавиждаше. Сега му идеше да я убие. Имаше чувството, че никога през живота си не е чувал толкова гаден и отвратителен глас. И съчувствието, което долавяше в тона й, го довеждаше до същинско безумие.

„Сигурен ли си, че не си измислил всичко това?“

— Не, той беше на телефона, беше, копелето беше на телефона — отвърна й убедено Джони. Улови умолителните нотки в собствения си глас и това още повече го вбеси. — Беше на телефона, кучко проклета. За няколко секунди, може би, но беше.

Ченгето се беше приближило на по-малко от петдесет метра. С дланта на дясната си ръка Джони прибра антената, сгъна подвижния микрофон и се опита да прибере мобифона обратно в десния джоб на якето си. Той обаче се бе затворил от само себе си. Телефонът се шмугна между краката му и падна на пода. Джони започна трескаво да опива пред себе си, пръстите му намираха единствено хартийки, повечето от тях брошури срещу наркоманията или обвивки от отдавна изядени хамбургери, по които само мръсотията беше останала. Най-накрая докопа някаква вещ от плат. Определено не беше това, което търсеше, но при вида й кръвта замръзна в жилите му: в ръката си Джони държеше момичешка баретка.

„Не й обръщай внимание. Нямаш време да мислиш какво е търсило малкото момиченце в полицейската кола. Намери проклетия мобифон и той трябва да е някъде тук…“

Да, тъкмо навреме. Дори вятърът, който се беше засилил до такава степен, че люлееше тежката полицейска кола, не можеше да заглуши стърженето от ботушите на полицая по каменистата земя.

Ръката на Джони напипа няколко пластмасови чашки за кафе, вмъкнати една в друга, и в най-горната от тях — мобифона. Грабна го, пъхна го обратно в джоба на якето и щракна копчето. Надигна глава над седалките тъкмо в мига, в който полицаят заобикаляше колата и се навеждаше напред да погледне арестанта през стъклото. Лицето му изглеждаше по-силно изгоряло от всякога, на места беше като опърлено от слънчевите лъчи. Джони дори забеляза как долната му устна е опърлена в съвсем буквалния смисъл; подобен белег личеше и на дясното му слепоочие.