Стивън Кинг - Град Отчаяние

В ухото на Джони прозвуча сигнал „свободно“, но това още нищо не значеше. Беше влязъл в пътната телефонна мрежа, оттам до номера на Стив Еймс имаше още да чака. Още много.

— Хайде, хайде, хайде…

Най-накрая мобифонът спря да звъни. Чу се някакво изщракване.

„Добре дошли в Западната пътна мрежа! — обади се весело роботски глас. — Повикването ви е прието! Благодаря за търпението! Приятен ден!“

— Хич не ме баламосвай, приятелче, само ме свържи по-бързо! — прошепна на робота Джони.

Отсреща му отговори пълно мълчание. Полицаят се отдръпна на крачка-две от зарития под пясъците на пустинята мотоциклет. Оглеждаше от разстояние дали маскировката е достатъчна. Сврян на задната седалка на полицейската кола, сред купищата стари вестници, Джони Маринвил заплака. Не можеше да запази самообладание. То си беше като да се напикае отново, само дето водата течеше отгоре надолу.

— Не — скара се той тихичко на телефонната централа. — Не си си свършила работата още. С този вятър наоколо трябва да се понапънеш. Още мъничко усилия, моля те, още малко усилия.

Полицаят стоеше насред пустинята и все така оглеждаше мотоциклета. Джони не го изпускаше от поглед. Долепил мъничкия мобифон до дясното си ухо, той надничаше през кичурите прилепнала коса и с тревога следеше огромната, дълга може би цял километър сянка на исполина.

В слушалката отново се дочу сигнал, този път далечен и губещ се сред пукотевици и бръмчене. Ако повикването бе достигнало до целта — а от сигнала можеше да се съди, че е успяло, — насреща трябваше да е друг телефон Моторола, закачен някъде по таблото на товарен камион. Камионът пък се намираше неизвестно къде, може би на осемдесет, може би на триста и осемдесет километра в източна посока от сегашното местоположение на Джон Едуард Маринвил. Най-важното — шофьорът му трябваше да чуе звънеца.

В пустинята ченгето продължаваше да се бори с пясъците, опитвайки се да покрие догоре стърчащото кормило на харлея.

Втори сигнал… трети… четвърти.

Слушалката изгука още веднъж, най-много два пъти, преди на линията да се появи втори роботски глас, който да го уведоми, че търсеният клиент или е извън покрития от компанията периметър, или просто е излязъл от колата си. Джони затвори очи и продължи да плаче. На червения фон на стиснатите си клепачи видя райдера на Стив, паркиран пред някоя бензиностанция или крайпътен магазин, някъде около границата с Юта. Точно в този момент Стив се мотаеше из магазина, може би купуваше пакет от отвратителните си пури и разменяше по някоя приказка с момичето зад щанда, а в същото време на таблото на камиона му клетъчният телефон (онази жизненоважна половина от постоянната връзка, която агентът на Джони толкова настояваше да поддържа със своя автор) огласяше с тихичкия си звън празната кабина.

Пето иззвъняване…

И изведнъж, почти неуловим сред пукота на статичното електричество, но напомнящ на самия Ангел Господен, слязъл от небесата да спаси човечеството, се дочу провлаченият тексаски акцент на Стив:

— Ако… ти ли… шефе?

В същия миг по шосето профуча някакъв пикап, устремен в източна посока. От високата скорост полицейската кола чак се заклати, но Джони не направи и опит да махне на шофьора. Не би го сторил дори и да не държеше мобифона, опитвайки се да се свърже със Стив. Така и така пикапът се движеше с повече от сто и десет километра в час, какво можеше да види човекът зад волана за двете десети от секундата, в които задминаваше паркирания автомобил? Как щеше да различи непознатия зад дебелия слой прах по прозорците?

Смъркайки кръв, Джони пое дълбоко въздух през носа си. Без да го е грижа за болката, се опитваше да прочисти гърлото си, та приятелят му да можеше да го познае по гласа.

— Стив! Стив, в беда съм. В голяма беда съм!

В слушалката изгърмя мощен пукот и Джони вече мислеше, че е изгубил завинаги Стив, но тексасецът му отговаряше:

— … има, шефе? Повтори!

— Стив, Джони е! Чуваш ли ме?

— … вам те… Как… — Нов шум по линията. Почти изцяло заглуши следващата дума, но на Джони му се искаше тя да е „беда“. Искаше му се Стив да е казал: „Чувам те. Каква е бедата?“

„Господи, нека само се окаже, че не си измислям. Моля ти се, Господи!“

Полицаят за втори път беше спрял със зариването. Отново се отдалечи на крачка встрани от погребания мотоциклет, колкото да види какво е свършил. След секунда-две се обърна в другата посока и с едри крачки се запъти обратно към шосето. Гледаше в земята, периферията на шапката закриваше цялото му лице в сянка, ръцете му бяха прибрани дълбоко в джобовете. Изведнъж, в плен на ужасяваща паника, Джони си даде сметка, че не знае какво да съобщи на Стив. Допреди малко цялото му същество бе заето с мисълта как да се свърже с приятеля си. Колкото воля му беше останала, беше я съсредоточил в набирането на номера, сякаш се бореше и с времето, и с пространството.