Стивън Кинг - Град Отчаяние

Е, разбира се, случилото се с Джон Ленън доказваше по-скоро противното, но…

Отиде до мотоциклета, скришом хвърляйки поглед на полицая. За миг пред Джони изникна размазаният образ на вечно пияния му, неуравновесен, побъркан до степен да побърква и другите баща; той миришеше по абсолютно същия начин: най-отгоре аромат на „Олд Спайс“, под него силен дъх на пот, а под потта — гола мръсотия, също като пода на отдавна непочистено мазе.

И двата ремъка на чантата висяха отпуснати. Джони разтвори багажа си. Миризмата на „Олд Спайс“ продължаваше да го преследва. Ченгето бе застанало зад рамото му. Джони посегна към висящия край на пончото, но спря при вида на предмета, оставен върху пътните карти. Част от съзнанието му се поддаваше на изненадата, другата обаче приемаше всичко съвсем невъзмутимо. Погледна към полицая, който също се взираше в съдържанието на чантата.

— О, Джони — рече ченгето с нескрито съжаление. — Това ме разочарова. Страшно ме разочарова.

Бръкна вътре и извади голямата найлонова торбичка, поставена върху картите. На Джони не му трябваше да я подуши, за да разбере, че не съдържа тютюн за лула. Може би за да потвърди, че е жертва на плоска шега, на плика бе залепена голяма жълта лепенка, изобразяваща нечие усмихнато личице.

— Това не е мое — рече Джон Маринвил. Гласът му звучеше уморено и някак далечно, все едно стар автомат отговаря по телефона. — Не е мое и ти добре знаеш, че не е, щом като сам си го сложил вътре.

— О, да, нали, хайде да обвиним за всичко ченгетата — облещи му се мъжагата насреща. — Също както и в либералните ти книжлета, нали? Мой човек, подуших наркотика още в първата секунда, когато застана пред мен. Вониш на наркотици! Так!

— Виж… — понечи да възрази Джони.

— Влизай в колата, либералче! Влизай в колата, педераст неден! — Въпреки че гласът издаваше гняв, сивите очи на полицая продължаваха да се смеят.

„Това е някаква шега — помисли си Джони. — Някаква луда шега, с която се гони определена цел.“

В същия миг някъде от югозапад отново се дочу вълчи вой — този път животните бяха няколко; полицаят се обърна по посока на звука и се усмихна. Джони усети как от гърдите му напира див крясък от ужас, но с огромно усилие успя да го възпре. Докато гледаше към хоризонта, полицаят с нищо не издаваше, че се шегува. Напротив, усмивката по лицето му принадлежеше на един съвършено побъркан човек.

— Моите дечица на пустинята! — рече с умиление полицаят. — Кан тои . Каква музика сътворяват!

Засмя се и погледна към големия найлонов плик в ръцете си, поклати глава и се изкиска още по-звучно. Джони го наблюдаваше безмълвен и усещаше как тезата за естествената смърт на знаменитостите изтлява пред очите му.

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — изплю ченгето. — По-тъпо заглавие от това, здраве му кажи! По-тъпа идея от тази, здраве й кажи! И да си позволиш да крадеш от литературното наследство на Джон Стайнбек… на писателя, чиито обувки не си достоен да лижеш… ей, това ме ядосва.

И преди Джони да разбере какво се случва, нещо се стовари върху главата му и от болка пред очите му засвяткаха звездички. Усети как се олюлява назад, как прислонява лицето си в шепи, как между пръстите му потича кръв; размахваше ръце, за да запази равновесие, повтаряше си: „Добре съм, няма да падна, добре съм“, но въпреки това се озова на асфалта и с крясъци се обърна към облещеното синьо небе. С пръстите си усещаше, че носът му се е изместил встрани; сякаш се беше притиснал в лявата му буза. Заради количествата кокаин, които беше изсмъркал през осемдесетте, хрущялът му се беше стопил и сега в паметта му прозвуча гласът на доктора, който го убеждаваше да си направи операция, преди да се блъсне в някоя табела или врата. Заплашваше го, че един удар ще е достатъчен носът му да експлодира като бомба. Е, не беше табела, нито врата, пък и на това не можеше да му се каже чак експлозия, но така или иначе лицето му щеше да придобие коренно различна форма. Подобни мисли, напълно ясни и последователни, занимаваха съзнанието му, въпреки че от устата му продължаваха да излизат неистови крясъци.

— В действителност съм бесен — поправи се полицаят и го ритна с все сила в лявото бедро. Подобно на чаршаф, хвърлен пред лицето му, болката заглуши за миг всички сетива, мускулите на крака му се втвърдиха като камък. Джони остави носа си и се загърчи, стиснал с две ръце коляното си. Лицето му се дращеше по грапавата повърхност на асфалта, писъците му огласяха шосе номер 50, от болка чак се задъхваше, поглъщаше пясък и прах и при всеки нов писък ги изкашляше обратно.