— А за да бъде съвсем искрен, иде ми да изляза от кожата си — допълни ченгето и с обувката си нацели задника на Джони, малко над таза. Болката вече беше немислима: вероятно щеше да припадне. Но не успя. Продължаваше да се превива и търкаля нагоре-надолу по белия пунктир на маркировката, крещеше и виеше от болка, носът му кървеше, устата му храчеше мръсотия, а от далечните планински склонове койотите протяжно му пригласяха.
— Ставай! — заповяда полицаят. — Вдигай се, господарю Джим!
— Не мога — прохълца Джони Маринвил. Кръстоса ръце пред корема си и вдигна колене чак до гърдите: позата я помнеше още от времето на Демократичния конгрес в Чикаго през 68-а. Дори от по-рано, от една лекция, на която беше присъствал във Филаделфия, преди първите шествия на свободата по бреговете на Мисисипи. Имаше намерение да се присъедини към един от походите — не само заради самата кауза, която си струваше, но и заради огромния материал за книга, който щеше да натрупа. В крайна сметка нещо го бе разколебало. Най-вероятно оная му работа, която пак се е надигнала в отговор на нечия запретната поличка.
— Ставай, лайно такова! Разбери, че се намираш в моя дом, в дома на вълка и скорпиона. Да не си посмял да го забравиш.
— Не мога да стана, ти ми счупи крака. Божичко, така ме удари…
— Кракът ти не е счупен, нямаш представа какво значи да те ударя. Ставай веднага!
— Не мога. Наистина…
Гърмежът на пистолета разтърси тишината, с километри наоколо, куршумът рикошира в асфалта и просвистя в ушите му, все едно оса се бе стрелнала край главата му. Без дори да е сигурен напълно не са ли го убили, след по-малко от секунда Джони беше скочил на крака. Единият му крак беше стъпил в платното, водещо на запад, другият в отсрещното; клатеше се напред-назад като пияница. Давеше се в кръв. По течността бяха полепнали безброй песъчинки, които рисуваха линийки и заврънтулки по бузите и брадичката му.
— Хей, да не би големият пич да е подмокрил гащите? — подхвърли закачливо полицаят.
Джони погледна в краката си и се увери, че онзи е прав. „Колкото и да танцуваш и да скачаш…“ Левият му крак го болеше, все едно имаше зъбобол. Задникът му беше станал напълно безчувствен, сякаш го бяха замразили. Като се вземеха предвид обстоятелствата, може би трябваше да се чувства въпреки всичко благодарен на съдбата. Ако полицаят го беше ритнал малко по-високо, можеше да го остави парализиран за цял живот.
— Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш — изрече полицаят. В едната си ръка държеше огромен пистолет. Погледна за сетен път найлоновия плик, който продължаваше да стиска в другата, и поклати глава в знак на отвращение. — Не само от думите ти се разбира, че си жалък, но и от самата ти уста, дето ги изговаря. Ако ми се наложи да гледам по-продължително ленивите ти устни и ухилената ти гримаса, ще те убия на място. Нищо не може да ме спре.
Койотите виеха в далечината: „У-У-УУУУУУ“, сякаш озвучаваха стар филм на Джон Уейн.
— Не си ли доволен? — почти прошепна Джони.
— Още не — усмихна му се ченгето. — Но носът е добро начало. В интерес на истината, така изглеждаш по-добре. Не много, но все пак по-добре. — Отвори задната врата на полицейската кола. В това време Джони си мислеше колко ли е продължила разиграната комедия. Нямаше никаква представа, но във всеки случай, откакто бе дошъл полицаят, по шосето не бе минала нито лека кола, нито камион. Нищо. — Влизай, пич!
— Къде ще ме водиш?
— Къде мислиш, че ще заведа един самодоволен въздухар с либерални възгледи като теб? Право в пандиза, сладур. Качвай се в колата.
Джони се намърда на седалката. В движение опипа десния горен джоб на коженото си яке. Мобифонът си беше на място.
Не можеше да седи на задника си. Толкова го болеше, че се килна на една страна, подпирайки разбития си нос с ръка. Имаше усещането, че някакво зло същество се е промъкнало под кожата му, че забива дълбоко в плътта му отровното си жило, но на първо време можеше да не му обръща внимание. „Дано само мобифонът работи“ — молеше се той на същия Господ, с когото повечето време от живота си се беше подигравал, особено в един от последните си разкази, озаглавен „Време, пратено от Бога“, издадено в „Харпър’с“ и получило, общо взето, добронамерени оценки. „Дай, Боже, мобифонът да работи, а Стив да не си е изгубил слуха.“ После се усети, че прави опит да върже каруцата пред коня, и добави трета молба: „Ама най-напред ми дай възможност да използвам мобифона, става, нали?“
Читать дальше