Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Тоя умира, трябва да умира, няма как. Има инфекция на белите дробове, вътрешни кръвоизливи. Той е неизличимо болен, пораженията върху съзнанието му са само симптом на нещо по-сериозно. Може би е станал жертва на радиация или просто на бяс, или на…“

Полицаят направи обратен завой и насочи колата си на изток. Джони изчака още малко, преди да махне ръцете от лицето си. Трябваше да се успокои, да си вдъхне поне малко кураж. Най-накрая се реши и се огледа. Това, което забеляза пред страничния прозорец, го накара да зяпне в удивление.

През петдесет метра по банкета край пътя, подобно на безмълвен шпалир се бяха наредили койоти. Жълтите им очи просветваха, езиците им се протягаха към земята, сякаш в усмивка.

Джони се обърна на другата страна: насред праха, от отсрещния край на платното, под жарките лъчи на следобедното слънце, се бяха наредили още койоти, вперили погледи в полицейския автомобил. „А това симптом ли е? — чудеше се Джони. — Това, което виждаш навън, симптом на болестта му ли е? Но ако е симптом на неговата болест, как така го виждам?“

Извърна се и хвърли последен поглед през задното стъкло. Щом ги задминеха, койотите се изправяха на краката си като на пружини и бегом изчезваха в пустинята.

— Ще разбереш, господарю Джим — обади се полицаят и Джони се обърна към него. В огледалото го наблюдаваха сивите очи на похитителя му. Около едното се бе появил малък кръвоизлив. — Мисля, че докато ти дойде времето, много неща ще се научиш да разбираш.

До шосето стърчеше някаква табела: стрелка, сочеща пътя към някакво малко градче. Полицаят даде мигач, въпреки че нямаше кой да го види.

— Сега те водя в класната стая — продължи да обяснява той. — Часът скоро ще започне.

Направи десния завой, от бързината колата застана на две колела, преди да се удари отново в земята. Насочваха се на юг, към напуканите склонове на открития рудник и градчето, сгушено в подножието му.

Стив Еймс нарушаваше една от петте Божи заповеди, последната в списъка, ако трябва да бъдем съвсем точни.

Петте Божи заповеди му бяха връчени преди месец не лично от Господ, а с посредничеството на Бил Харис. Двамата седяха в офиса на Джак Апълтън. Апълтън беше издателят на Джони Маринвил от последните десет години. Той също присъстваше, когато петте заповеди тържествено се предаваха от уста на ухо, но не вземаше пряко участие в разговора, поне не и преди последната му част. Беше се разположил удобно на стола си зад бюрото и с ръце, скръстени на гърдите, държеше да открои изящния си маникюр на фона на не по-малко изящното си сако. Самият велик писател също бе присъствал на срещата, но си бе тръгнал с гордо вдигната глава четвърт час по-рано. Докато сивите му коси не бяха изчезнали напълно в рамката на вратата, бе подхвърлил, че имал уговорка с някого си в някаква галерия в Сохо.

— Искам да се вслушаш във всяка от тези заповеди поотделно. Мисля, че няма да ти е трудно да ги запомниш — бе обяснил Харис. Той беше възпълничък дребосък и трудно би всявал респект у околните, ако не беше интонацията му на безпомощен монарх, който държи поне слугите да му се подчиняват. — Слушаш ли ме?

— Слушам те — беше кимнал с глава Стив.

— Първо, няма да пиеш с него. Станал бил уж въздържател — от пет години, разправя, — но е престанал да посещава сбирките на Анонимните алкохолици, а това не звучи добре. Освен това въздържанието на Джони винаги си е било само за пред хората, дори и по времето, когато ходеше в дружеството. Хубавото е, че не обича да пие сам, затова, ако след тежък ден, прекаран на гърба на мотора, те покани да обърнете по едно, ти просто ще му откажеш. Дори да тръгне да те изнудва, да ти натяква, че ти плащат за това, ти пак ще откажеш.

— Това не е проблем — бе отговорил Стив.

Харис не му обърна внимание. Беше се захванал да държи реч и нямаше време да се отклонява.

— Второ, няма да му осигуряваш наркотици. Дори една-единствена цигара с марихуана. Трето, няма да му търсиш курви… Много е вероятно да си поръча, особено, ако на рецепцията в хотелите, които съм ангажирал, се появят хубавици. Колкото до пиенето и дрогата, ако той сам си ги доставя, това си е негов проблем, но ти няма да му помагаш.

На Стив му се искаше да каже, че не е сводник, че Харис го е сбъркал със собствения си баща, но реши, че е по-добре да мълчи.

— Четвърто, няма да го прикриваш. Ако тръгне да пие или да се друса, особено, ако подозираш, че отново е минал на кокаин, веднага се свържи с мен. Разбираш ли ме какво ти казвам? Веднага.