Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Разбирам — увери го Стив. Че разбираше, разбираше, но дали щеше да следва заповедта докрай, и представа си нямаше. Беше си казал, че подобен ангажимент му е необходим, каквито и неприятности да криеше — донякъде именно заради неприятностите, които криеше; живот без неприятности не го привличаше. Това обаче не означаваше, че е готов чак да продаде душата си, особено на някакъв си костюмар, развяващ нахалството си като знаме и държащ се умишлено като голямо дете, само и само да си възвърне на стари години нещо от онова, което са му отнели (или поне си въобразява, че са му отнели) навремето на детската площадка. Джон Маринвил си беше копеленце, но Стив не можеше да му се сърди. Колкото до Харис… Харис спадаше към съвсем различна категория.

Тъкмо в този момент Апълтън се бе привел напред, за да отбележи с нещо и той участие в разговора, преди агентът на Маринвил да е произнесъл последната си заповед.

— Какво ви е впечатлението от Джони? — беше попитал той Стив. — Той е на петдесет и шест и е навъртял доста по-голям километраж, отколкото изглежда. Особено през осемдесетте. На три пъти е бил на косъм от смъртта. Първите два пъти от свръхдоза, а последният вероятно е бил опит за самоубийство. Тук може и да преувеличавам, но така или иначе, не го споменавайте пред никого.

Стив беше кимнал.

— И така, какво мислите? — попита Апълтън. — Дали наистина може да прекоси цялото разстояние от Кънетикът до Калифорния с половинтонов мотоциклет, да участва междувременно в двайсет четения и приема? Искам да чуя истинското ви мнение, господин Еймс, защото да си призная честно, много се съмнявам, че ще е по силите му.

Стив беше очаквал Харис да се намеси, като се позове на легендарната издръжливост и стоманените топки на своя клиент и той така и не пророни нито дума, само стоеше и го гледаше. Пък може и да не е бил толкова глупав, помисли си Стив.

— Вие го познавате много по-добре от мен — отговори той. — Та аз го срещнах за пръв път едва преди две седмици, а и не съм чел нито една негова книга.

По изражението на Харис личеше, че последното ни най-малко не го изненадва.

— Тъкмо затова ви питам — отвърна му Апълтън. — Ние го познаваме от твърде дълго време. Аз от 1985-а когато ходеше по партита заедно с хубавите люде на 54-та улица, Бил — от 1965-а. За нас той е Джери Гарсия 3 3 Джери Гарсия — китарист и фронтмен на легендарната хипарсконаркоманска група „Грейтфул Дед“, вече покойник. — Б. пр. в литературата.

— Сравнението не е съвсем точно — не се съгласи Харис.

Апълтън вдигна рамене.

— С нови очи по-добре се вижда, казваше баба ми. И така, господин Еймс, кажете ми, мислите ли, че може да го стори?

Стив беше наясно, че въпросът е важен, може би жизненоважен, затова мълча цяла минута, преди да отговори. Двамата мъже спокойно го чакаха.

— Е — бе отворил той най-сетне уста, — дали ще яде само сирене и ще стои далеч от коктейлите, нямам представа, но че може да подкара мотоциклета чак до Калифорния, предполагам, че е напълно способен. Изглежда ми достатъчно силен. Ако ме питате, Джери Гарсия въобще не беше такъв. Работил съм със сумати рокери на половината на неговите годинки, които могат само да му завиждат за кондицията.

Апълтън не беше приел безрезервно думите му.

— Това, което най-силно ме убеждава, е излъчването му. Той искрено желае да го направи. Иска да подхване отново по пътя, да се сбие тук-там, да се запознае с нови лица. Освен това… — Стив изведнъж се беше замислил за любимия си филм „Омбре“ с Пол Нюман и Ричард Бун. Дори се беше усмихнал. — Освен това дава вид на човек, който още не се е отучил да хапе.

— А! — изрече Апълтън, на когото последните думи бяха направили впечатление. Стив не се чувстваше изненадан. Дори самият Апълтън някога да е могъл да хапе, със сигурност бе изгубил тази си способност из колежите на Екзетър, Чоут или където там е показвал блейзерите и лъскавите си вратовръзки.

Харис се беше покашлял.

— Ако приемем, че сме изяснили проблема, нека се върнем на последната заповед…

Апълтън беше измърморил нещо. Харис обаче не откъсваше поглед от Стив, все едно не беше чул.

— Пета и последна заповед — бе повторил той. — Няма да качваш стопаджии в камиона. Мъже, жени — жени съвсем, — няма да ги качваш.

Навярно това беше причината Стив Еймс дори за миг да не се поколебае, когато забеляза момичето, застанало да чака край пътя — точно на излизане от Елай. Хърбавата гърла с чипия нос и косите, боядисани в два различни цвята. Още при вида й натисна спирачката.