Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Убиецът на Ана е същият, който ми разби носа — обясни Синтия. — Беше лош човек. Ричи, онзи, който искаше да си отбелязва страниците с ухото ми, имаше лош характер. Докато Норман беше зъл в душата си. Беше направо откачен.

— Хванаха ли го?

Синтия тържествено поклати глава.

— Не можехме да позволим „Де и Ес“ да бъде затворен само защото някакъв си изперкал тип е убил жена си от ревност. Направихме всичко възможно да го спасим и успяхме.

— Какво означава „Де и Ес“?

— „Дъщери и сестри“. Докато работех там, си възвърнах до голяма степен самочувствието на пълноценен човек. — Синтия гледаше пустинята през прозореца и замислено потъркваше с палец изкривения си нос. — Дори човекът, който ми го стори, има известен принос за това.

— Норман?

— Да, Норман Дениълс, така се казваше. Ако не друго, то поне двете с Герт — приятелката ми, тази, която каза, че приличам на сирачето Ани, — можехме да му се опрем.

— А-ха.

— Така че миналия месец най-после писах на наш’те. Оставих си и адреса. Мислех, че ако някой ден изобщо ми отговорят, ще ме засипят с упреци и зли пожелания. Особено баща ми — той беше проповедник навремето. Вече се е пенсионирал, но…

— Можеш да извадиш момчето от адския огън, но не можеш извади адския огън от момчето — подхвърли Стив.

Тя се усмихна.

— Е, и аз така разсъждавах, но писмото, което получих, беше направо велико. Веднага им се обадих по телефона. Разговаряхме, баща ми дори заплака. — Последното Синтия изрече, все едно се е случило истинско чудо. — Представяш ли си, да заплаче. Направо не мога да го повярвам.

— Е, аз съм обикалял осем месеца с Блек Сабат, научил съм се да вярвам на всичко — увери я Стив. — Та значи си тръгнала обратно към дома? Блудното „бонбонче“ се завръща. — Тя го изгледа недоволно и той гузно се усмихна. Съжалявам.

— Има защо. Така или иначе, всичко вече е минало.

— И къде живеят ваш’те?

— Бейкърсфийлд. Което ме подсеща да те питам ти накъде пътуваш.

— Сан Франциско, но…

Тя засия от щастие.

— Баламосваш ли ме? Това е страхотно!

— Но не мога да ти обещая, че ще те откарам чак дотам. Ако трябва да съм честен, мога да ти гарантирам със сигурност, че ще те откарам до Остин, пък натам… Остин, Невада, не онзи в Тексас.

— Знам къде е Остин, имам си карта — тросна му се тя и го изгледа, сякаш я вземаше за глупачка. Така му харесваше дори повече, отколкото с ококорените очички преди малко. Хитруша си беше, нямаше спор… Дали нямаше да й е приятно, ако й го кажеше?

— Ще те откарам до там, докъдето мога, но това турне е малко странно. Искам да кажа, всички турнета са странни по своему, шоубизнесът е затова, за да е странен, а аз и сега се занимавам с шоубизнес… така или иначе… но… искам да кажа…

Стив замълча. Какво всъщност искаше да каже? Беше се хванал да обикаля Америка заедно с някакъв писател. Обиколката вече наближаваше своя край, а той така и не знаеше как да определи работата си, още по-малко да изкаже лично мнение за Джони Маринвил. Това, което знаеше със сигурност, бе, че досега великият човек с мотора не бе поръчал нито веднъж наркотици или жени нещо повече — че никога вечерно време не бе посрещал Стив с дъх на уиски, а това му се струваше повече от достатъчно. Вече дори започваше да се замисля с какви думи ще опише турнето пред работодателите.

— Що за турне е това изобщо? — попита Синтия. — Като гледам, камионът ти не е толкова голям, че да носиш апаратурата на някоя рокбанда. Да не би да си се хванал с някоя фолкзнаменитост? С Гордън Лайтфут, с някого като него?

Стив се усмихна.

— Моят човек е фолкзнаменитост, само дето вместо хармоника или китара използва само устата си. Той…

Тъкмо в този миг го прекъсна пронизителното писукане на клетъчния телефон, закачен за таблото: „Бип! Бип!“ Стив вдигна мобифона, но не го включи веднага. Вместо това се спогледа с момичето.

— Да не си казала дума — предупреди я той след третото писукане. — Можеш да ми навлечеш неприятности. Става, нали?

„Бип! Бип!“

Тя кимна утвърдително. Стив отвори сгъваемия микрофон и натисна бутона „SEND“, с който се приемаше чуждо обаждане. Първото нещо, което му направи впечатление, щом вдигна слушалката до ухото си, беше непоносимият пукот на статичното електричество — чудеше се как изобщо се бяха свързали с него.

— Ало, ти ли си шефе?

На фона на постоянния пукот се дочу различен звук, по-силен, навярно от преминаването на камион — така поне си помисли Стив, — след което се появи и гласът на Маринвил. Дори ужасната връзка не можеше да прикрие паниката в гласа му. Още при първите думи в слушалката сърцето на Стив ускори ритъма си. И преди му се беше случвало да чува хора да говорят по подобен начин (изглежда, беше задължително за всяко турне, в което той участваше), та затова не беше изненадан. Където и да се намираше в момента Джони Маринвил, някой пак се беше изсрал на вентилатора.