Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Стив! Стив… беда… голяма…

Стив впери поглед в шосето пред себе си; стори му се, че пътят разцепва пустинята като с нож; ситни капчици пот избиха по челото му. Сети се за възпълничкия агент на шефа, как му беше изброявал тържествено петте си заповеди, как се опитваше да го сплаши с тона си, но бързо изтри картината от мисълта си. Точно сега най-малко му трябваше да мисли за хорица като Бил Харис.

— Да не си катастрофирал? Какво е станало? Какво има, шефе? Повтори!

„Пук, щрак, пук.“

— Джони… ваш ли ме?

— Да, чувам те! — изкрещя Стив в мобифона, нищо че от това голяма ползва нямаше. С крайчеца на окото си забелязваше как изражението по лицето на момичето става все по-сериозно и загрижено. — Какво се е случило с теб?

Дълго време не получи никакъв отговор, и си помисли, че този път връзката се е разпаднала окончателно. Вече се канеше да остави мобифона на таблото, когато гласът на шефа му проби повторно. Толкова далечен му се струваше, все едно се обаждаше от друга галактика.

— … Запад… Елай… тресе.

„Не, няма да е «тресе» — каза си Стив, — а «петдесет». Може би е искал да каже: «Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50». Може това да е казвал. Катастрофирал е, няма какво друго. Изхвърчал е от пътя с мотора и сега се въргаля със строшен крак, целият в кръв. Като се върнем в Ню Йорк, ония двамата ще ме разпънат на кръст, ако не за друго, то, защото не могат да го разпънат него…“

— … к’во разстоя… поне, може и повече… малко по-наго… изоставена каравана…

Още един раздиращ слуха му пукот, сетне Маринвил заговори за някакви полицаи. Щатска полиция, градска полиция.

— Какво и… — отвори уста момичето до него.

— Ш-шт! Не сега!

Онзи на телефона продължаваше да обяснява:

— … мотора… пустинята… вятър… километър-два от караваната…

Това беше всичко. Стив на няколко пъти изкрещя името на Джони в слушалката, но му отвърна мълчание. Връзката бе изчезнала напълно. Поигра си на няколко пъти с копчето „ИМЕ/МЕНЮ“, на екрана се появиха инициалите Дж. М., след което той натисна бутона „ИЗПРАЩАМ“. Нечий записан на диск глас му пожела добре дошъл в Западната пътна телефонна мрежа, няколко секунди след това не се чу нищо, докато друг записан глас не го уведоми, че връзката не може да се осъществи. Роботът започна да изброява възможните причини за това. Стив изключи мобифона и го сгъна.

— Дявол да го вземе!

— Нещо лошо, нали? — попита Синтия. Очите й отново бяха широко отворени, само че този път игривите искрички липсваха. — Мога да позная по погледа ти.

— Може би — поклати той глава, недоволен от самия себе си. — Много вероятно. Шефът беше. Намира се някъде по пътя пред нас. На сто, може и на сто и петдесет километра. Кара Харлей Дейвидсън…

— Един в червено и кремаво? — развълнува се изведнъж Синтия. — Шефът ти е с дълги сиви коси, също като Джери Гарсия?

Стив кимна в съгласие.

— Видях го тази сутрин, много на изток оттук. Беше спрял на бензиностанцията в Прити Найс. Говори ли ти нещо Прити Найс?

Той пак кимна.

— Тъкмо хапвах в закусвалнята, когато го мернах през прозореца. Казах си, че го познавам отнякъде. Че съм го гледана на кино, в „Опра“ или „Рики Лейк“…

— Той е писател — Стив погледна таблото. Беше вдигнал скоростта чак до сто и двайсет, но можеше да натисне още малко. Стрелката се премести до сто двайсет и пет. Като че ли пустинята край пътя се задвижи по-бързо на прозореца. — Обикаля страната, за да събира материал за книга. Канеха го да говори по литературни сбирки, но повечето време прекарва в срещи и разговори с непознати. Все си записва нещо. Както и да е, сигурно е катастрофирал. Аз поне така мисля.

— Връзката беше шибана, нали?

— Ъ-хъ.

— Искаш ли да спреш? Да сляза от камиона? Не е проблем, ако трябва, се махам.

Стив се замисли сериозно над въпроса: започваше да осмисля по-трезво инцидента, умът му отново беше заработил като часовник, както беше свикнал след толкова много премеждия. Не, в крайна сметка си каза, че не иска да я сваля от камиона. Определено имаше да се оправя със сериозна ситуация, но това не означаваше, че не трябва, да мисли и за бъдещето. Доколкото имаше възможност да опознае Апълтън, той би възприел по-спокойно катастрофата на Джони Маринвил (старият рокер е изхвръкнал от платното и се е пребил, нищо невероятно нямаше в това). Имаше вид на човек, склонен да се примири с факта, че понякога нещата свършват зле. Но Бил Харис по всичко приличаше на героя от приказката, който налага магарето си за щяло и нещяло, само и само да се знае кой е виновникът… И който е способен да налага, докато сам се изтощи. Тъй като очевидно магарето щеше да е Стив, мина му през ума, че единствено безпристрастен свидетел може да го отърве — свидетел, с когото никога преди това не са се срещали.